Изкуството е винаги нещо друго, казва великият български концептуалист Васил Симитчиев. Така и Пол Шрейдър. Идеята при осъществяването си губи 50% от силата си -цитирам по памет Симитчиев. Шрейдър е художник на идеите (впечатляващи с представата… че могат да бъдат осъществени) - всеки негов филм обратно на клишето „открива въпроси“ и е вдъхновен от себе си, и със сладка болка преследва следващата брънка от божествената верига с откровения. Няма много такива личности в съвременното кино. И докато Шрейдър си остава със своите въпроси, след всеки негов филм аз "излизам" с екзалтацията на човек допуснат/поканен да преживее мистерия .
Рикардо Скамарчио (LORO на Сорентино)е подходящ избор за титуляр, две мнения няма. Тестостерон, пот и талант шуртят от всеки поглед. В интервю разказва, че вижда историческия Караваджо като Елвис Пресли и общо взето можеш да видиш, как дословно използва това за отправна точка в играта си. Луи Гарел играе нежно-перверзния копой на Ватикана, неговата демонична хомоеротична сянка, който чиновник трябва да събере достатъчно позорящи и богохулни улики за досието на Караваджо, преди да реши дали да му отреже топките
Четирима мъже на средна възраст се събират за уикенда в усамотена парижка къща - пилот на самолет, телевизионен продуцент, съдия и готвач - и се заемат с подготовката за ултимативен гуляй, скандално римско пиршество отвъд всякаква мислима хипертрофия, придружено от изискани вина, проститутки и нескончаема процесия от презентирана и приготвена във всевъзможни форми храна, купища храна.
Лесно е да се каже, че подобен вид кино злоупотребява с очакванията и търпението на зрителите. За моите възприятия такова решение за разказване беше истинско удоволствие за преживяване. Нещо повече, смятам че темата за физическата раздяла, болката на душата, разочарованието и активната злонамереност и враждебност на света към крехката сърцевина в нас бе поднесена виртуозно.
Три актова конструкция, помитаща лицемерието на днешния пазарен ден - жени инфлуенсъри продават фалшив лайфстайл, мъже договарят цената си (доларовата) и бъркат това с мъжествеността.
Не знам защо и кога, но някъде по средата на сезоните, точно когато се разгръщаха мръсните предистории на фамилията спря да ми пука за героите, може би дълго експлоатирания оперетно трагичен тон те кара да претръпнеш и загубиш ентусиазъм. Така или иначе играта на Лив и Джон Войт е мастерклас и радост за окото.