Captives (1994) е с постен сценарий, но въпреки предсказуемата схема топ-изпъленията на двамата го правят доста приятен за гледане. От същите години, с Тим Рот препоръчвам No Way Home и Little Odesssa.
Чрез забавяне и забързване, брилянтната комбинация на Кубрик между музика и образи прави сместа експлозивна, без реално да има кръв и ултра насилие в кадър, повече отколкото ги има в новините в осем.
Новината за пристигането на Рентън, избягал от крюто с общата парса разпалва тлелият през времето гняв на бившите приятели и става двигател за серия нелепи до гротескност случки.
Крими интригата е доволно заплетена, но отстъпва пред автотърсенето на хармония, баланс и примирие с природата, била тя човешка или не. Шерлок е представен като човек, опровергаващ с хумор наложилия се имидж за него.
Затворът е последното място на света подходящо за израз на чувства. Обратно на Бен -страхът плюс липсата на словесен инвентар и и изразни средства превръщат момчето във високорисков нападател, готов да избухне всеки момент.
Британският мини tv сериал Black Mirror е едно малко бижу. Мрачен, с висока концентрация на въображение, с подплътена с изобретателност британска ирония и сведена до най-необходимото арт-визия. Безкомпромисна антиутопия.
В момента, в който си склонен да повярваш, че си чул и видял достатъчно, за да приемеш героинята на Сандра Хюлер за хладнокръвно и манипулативно чудовище, фокусът се сменя в противоположна посока и излиза доза аргументи за потенциална пасивна агресия и доброволното късане на връзки с действителността на мъжа ѝ. Това нарочно поставя на изпитание устойчивостта на убежденията ти като зрител – ако въобще убежденията, вече извън киното, се формират на база натрупани аргументи.
