Нормално е с Трейнспотинг 2 умен режисьор като Дани Бойл да направи много повече от механично продължение на хит с двайсегодишна давност, независимо от основателните подозрения в поддаване на търговски натиск и комерсиални подбуди. Сюжетно Trainspotting 2 е умишлено опростен и примерен.

Разочарован от “нормалния” здравословен живот на анонимен неудачник в корпоративния свят на Амстердам, Рентън (Юън Макгрегър), се завръща в леговището на старите спомени Единбург. Познатите безскрупулни чешити от тайфата са деградирали по своему, с различна скорост и посока.

Взривоопасният Бегби (Робърт Карлайл) готви бягство от клиниката на затвор. Тотално декласиран Компира (Юън Бремнър) бори (още) хероина със суицидни намерения и писателски дарби, а Саймън е на долнопробна въртележка с улични злоупотреби и кока. Компания на последния прави авантюристична българка, бъдеща мадам на бардак.

Новината за пристигането на Рентън, избягал от крюто с общата парса разпалва тлелият през времето гняв на бившите приятели и става двигател за серия нелепи до гротескност случки.

Анжела Недялкова е с ключова роля, не само заради вкараните български реплики, бурканчето шипков мармалад и подуенски кадри. Виждам известна ирония и забавна (ако е преднамерена) арогантност в това амортизирани и изконсумирани от една една цинична епоха британци да търсят и предлагат морална подкрепа от проститутка от бившия източен блок.

Пасивната мисия на Вероника/ Анжела е да предвижи “динозавърските” сълзи до твоите уши, очи и сърце, така че да те накара да направиш нещо повече от/със живота си от тестето провалки на екрана. Недвусмисленото послание на Дани Бойл е заявено декларативно и с упорство, което го прави малко дразнещо. Сигурно така се получава с говорителите на едно време, когато се озоват по неизбежност в друго и забравят да свалят рупора.

Атмосферата на Т2 се колебае между носталгия по безразсъдния риск, меланхолия по енергията на младостта, сантимент към шумното парти-минало и социална критика(най-малко) към евро-политическото лицемерие. Финалните кадри даже са ала Кустурица. Малкото хумор нагарча, обременен от препратки към ежедневието на технократа и човека от бюрокрацията. Шотландската разцветка сценографира доста кадър.

Неуморимо търсещата подходящи ъгли камера е запазена марка на Дани Бойл. Има много монтиран архив, екрани в екрана и прочее смислово и физическо наслагване на дигитални картини, достойно за тематична изложба на контемпо арт в МоМА. Ухото галят Radio Ga Ga на Queen, Dreaming на Blondie, Relax на Franky Goes to Hollywood, Dad’s Best Friend на ирландцитеThe Rubberbandits, и, естествено, вариация на Lust for Life на The Prodigy.

За да се затвори наратива в една от последните сцени Рентън и Сик Бой (много добър Джони Лий Милър) се чудят кой ще чете графичните лайфстайл мемоари на Компира. Въпрос резонен, отговорът на който едва ли ще е от полза на Ървин Уелш и Джон Ходж (сценарист и на номинирания за „Оскар“ първи „Трейнспотинг“).

Средствата за бягство от отговорност и размерът на щетите при всяко поколение варират свободно, докато приемствеността на опит и поуки са lost in transаction.