След мистериозната смърт на предшественика си той е нает да до/напише мемоарите на екс министър председателя на Англия Адам Лангли-Пиърс Броснан. Малко по-късно клиентът му попада в епицентъра на компрометиращ скандал за войната в Ирак, а доброто журналистическо обоняние и случайно открити находки, хвърлят Юън в трескаво събиране на пъзела.
В Soul Kitchen, Хамбург е парти-терена, в който добре познатите персонажи на Фатих Акин - деца на глобализацията, отвъднационални, аполитични, с корени единствено в настоящето, без да искат разрешение и с подръчен реквизит, забиват деветдесет минутен мултикултурен траш, смешен, тъжен, по цигански шарен.
Ondine (2009) e за тържеството на вярата. Нийл Джордан избира за канава историята за рибаря и златната рибка, пръскаща светлина над мрачната ирландска социална действителност - рибарят е алкохолик, а русалката- румънска затворничка, е по-противна и от парче на Селин Дион.
ащитата Лужин е вярно копие с оригинала, заверено от Джон Туртуро (Джизъс от "Големия Лебовски") - травматизираният в детството гениален шахматист на Набоков Александър Иванович Лужин и болезнената Емили Уотсън (Порейки вълните), като Наталия Катков.
Чак след Професия: репортер, разбрах какво ме е впечатлявало винаги в Микеланджело Антониони. Звездите в неговото кино - Ален Делон в„Затъмнение”, Мастрояни в „Нощта”, Джон Малкович в „Отвъд Облаците” и тн., всъщност нямат главна роля.
Гениално датско кино от класата на Апокалипто и Van Diemen's Land на Оскар Рединг. (Апропо, постпродукцията на Valhalla Rising съвпада с със завършването на Bronson.)
Уникален, тук клишето е вярно, синтез между звук, картина и съдържание.
"Смятам, че човешката отговорност е много голяма, огромна. Може би най-важният фактор. Знаете ли, не вярвам в Бог."
Мразя да пиша некролози. Въобще този жанр ми е бил винаги антипатичен. Има средна ръка писатели, които в мига, в който някой „голям“ почине, увесват професионално впиянчен нос и вадят от ръкава дитирамба, която от стегнато навито руло чевръсто се разгъва в дълга и скучно орнаментирана — като протъркан от анонимни подметки обществен килим — интелектуална поза. По линия – мъртвият писател е безопасен, а по-добрият писател е живият писател, така че с ласкателства да попаразитираме и ограбим каквото може. Така ги разбирам некролозите от писателите средна ръка. Бррр. Мразя го този жанр, както Холдън Кофийлд може да мрази — го мразя. Но не объркано и ядосано, друго е. Изобщо това поле на закъсняло вчувстване и сантимент, което в най-добрия случай е носталгия по собствената младост, нежели по труда на човека, или човека на своя собствен труд, станал неволно и внезапно повод за панегирика. А сега горкият Бела Тар е препарираният кит с космически всевиждащото око от „Веркмайстерови хармонии“, който малки човечета ще разнасят за зрелище три дни, и аз нищо не мога да направя по въпроса.
Така наречените големи, авторитетите, са авангардът, този човешки незаменим културен ресурс и златен фонд — златен не от инертен захлас по готовите епитети, а защото, подобно златото, са проводник всичко екзистенциално смислено и ценно да циркулира свободно във времето и пространството. Веднъж разписали се в историята, трудът им обособява център, без той да е фиксиран, и светът си се върти около тях, без значение дали светът го знае или не. Като с Махалото на Фуко. Докато са живи, те са живият ни щит. Когато отпаднат, остава пробойна, като работа на живите след тях е да я запълнят не със жалейки, а със собствени тяло, ум и, в крайна сметка, живот. Затова казах, че е друго, а не омраза от ярост и объркване. Чуеш ли камбаната, тя бие за теб. Излизаш едно напред. Око за око и живот за живот — не във вехтия смисъл на буквална реципрочност, а на духовен завет. Ако това не ти говори нищо, пак страхотно — помилван си и отреден за спокойствие. В обратния случай, ако откликваш, си призван, и ако се справиш добре, накрая ще имаш светлина, както я разбира Булгаков, да речем.
Узнах за кончината на Бела Тар от някаква безлична социалка. Давам си сметка за смешното ми агресиране по техен адрес, на медиите, но то се появява спонтанно, когато видя близък човек, попаднал в тяхно обръщение, който по очевидни причини вече го няма да противодейства. Гледах тъпо в екрана, както е обикновеното в такива моменти. Сролирах едно нагоре — скролирах две надолу — известието не се промени, напротив, изглеждаше съвсем окончателно и категорично, с намерение да остане завинаги. Мамка му. Социалката, бързаща да архивира Автора между две дати — него! Къде е той и къде е грозната торба от джуркащи се електроннно цифри, цифри в образ, цвят, звук и буква. Като в тотализатора — бълбукат весело и глупаво пред очите ти във сфера, а после някой никой обявява печелившия, който не си ти. Тази торба с лайна не прави разлика между смърт, любов, живот, изкуство и лъжа. Погледът на Бела Тар, киното на Бела Тар… Да, те правят.
И ти осиротя, каза ми приятелка по повод Бела Тар. Това не бе съвсем преувеличено. Легнах с дрехите, опитвайки се за малко да не мисля за нищо. Унесох се и ми се присъни (пак) баща ми — редовно неканен гастрольор от подсъзнанието; никакъв Бела Тар, уви. Компания безсловесна, невидима, абстрактна, но несъмнено осезаема — баща ми беше наоколо. Той на живо категорично отказа да ми проговори, камо ли… Събудих се и си казах, почти развеселен, това е като журналистиката — верифицираш истината след кръстосване на информация от поне два източника. Присъствието на баща ми беше истински осезаемо и измеримо, каквито са вятърът и скърцащите стенания от паянтови дървени коруби в „Торинския кон“, колкото вездесъща и всепоглъщаща е космическата кал в „Сатанинско танго“. А даже не искам, нито имам какво да говоря с него, с баща ми. Но как да изпъдиш вятъра, как да излезеш с чисти обувки, като си нагазил в живота?
Загубата като понятие е по-уместно да се замени с отговорност, но пък е безсърдечно, признавам, а няма ли сърце, за какво… После, тъгата е егоизъм, меланхолията и скепсисът са ялови — ясно, съответно и те нямат значение, стигащо по-далеч от ефекта на чаша абсент. Концепцията за притежание и собственост е илюзорна, контролът е илюзорен, чашата с абсент…, виж — ако имаш пари да си я позволиш, тя може да е реална метафора. Страданието е неизбежно.
Чудех се как да оправдая написаното, след като казах, че мразя некролозите, и се сетих за началото на „Веркмайстерски хармонии“. То представлява един неспиращ кадър, дълъг точно 20 минути. В тях разказвачът Януш Валушка (Lars Rudolph — мир на праха му) — юродив, сталкер, the holy fool на града — илюстрира нагледно какво представлява Слънчевата система. Един по един Янушка хваща оръфаните, очукани, като в офорт на Рембрандт, посетители в кръчмата, именова ги на някоя планета и ги подрежда в стегната хореография в центъра на кръчмата. Нарежда им да се въртят около оста си и те, кандилкайки се, безпрекословно го правят. Бавно, разбира се, и отговорно. Янушка следи като диригент как „звездите“ възпроизвеждат космическия ред, танцува между тях и изрича заклинателните, протоевангелски слова на бъдещия нобелист Ласло Краснахоркаи. Ако тази красива, саморазказваща се смешно-тъжна, но величествена алегория се случва само за двайсет минути в един филм, то какво остава за 70-те на брой, дълги по година кадъра, колкото тук живя Бела Тар. Като именоват и подреждат за теб „нещата“, опори като него дават кураж и задължават най-малкото да не отвръщаш поглед. Предизвикват да отвърнеш с танц, да бъдеш едно ниво по-близо. Подхвърлят ти ги, ей така, като обелен, още парещ сварен картоф през масата. Да се справиш, ако може по-тихо да си свършиш работата и да не ги посрамваш по възможност. Не че на някой му пука, но защо да замърсяваме допълнително с шум. Та смисълът на написаното е в подсещане за мястото и реда на човек — в опашката, в системата, в хронотопа на собствения му филм. Или пък не.
