В жанровата b-movie рамка визуалната свободата е неограничена, което е нож с две остриета. Може да покажеш всичко немислимо за цедката на мейнстрийма, да дразниш сетивата, общоприетото, вкусовете, критериите за цензура, да зашлевиш шамар или два в лицето на социалния договор и ежедневното лицемерие. Всичко ново в киното е дошло от “салона на отхвърлените”. Хорър жанра, експлойтешън филмите са обичаен и очакван инкубатор на свежи идеи и бунтарски послания, на приповдигнато и вулгарно революционно настроение. Но като повечето настроения тези послания са мимолетна победа. Опиянявайки се в похвати и хватки по този път темите, без теми всичко се разпада до маниерни винетки, често или повечето пъти остават само повърхностно възпалени и оголени като кабели, недостатъчно разработени, за да ти останат въпроси трайно в съзнанието.

В Titane, при все щедрите (в повече са ми) стилистични заигравания отснети професионално, с вкус и синефилски препратки (Crash ‘1996 на Кроненбърг, Christine по Стивън Кинг, Пришълеца ако щеш) режисьорката Julia Ducournau (Raw) успява да конструира чисто човешки (с осъзната ирония заради цялата условност на човешкото във филма) ситуации, които да ни шокират с болезнената си, почти любовна откровеност. Тези ситуации са малко и са кратки, “заградени” с големи парчета допаминови дъвки за окото, но ги има и заради тях филмът добива (и ще набира във времето) стойност. Това не би работило без чудесно подбрания каст, титуляри в който са Agathe Rousselle (с подчертано андрогинна бруталност) и благодатния Vincent Lindon (напомнящ Матиас Шьонертс от Bullhead ‘2011, който се инжектираше с животински хормони).

Киното в Титан се случва в няколкото реплики между бащата Винсент и Айдриън/Алексия – “сина”. Взаимната им ранимост, култивирана по съвсем различни, направо противоположни причини – той отказал да приеме загубата на детето си, тя/той – фрийк, беглец, жертва на свръхприродата си, ги запраща един в друг със скоростта на атомна експлозия.
Предпоставките това да стане убедително са подбрани внимателно от сценаристите и работят в полза на достоверността (пак с уговорка за привидността на това понятие). Работата на Винсент е пожарникар, на спасител, а нейната – на уникална по рода си танцьорка, изтискваща топките на възбудената публика с уникална по репертоара (и произхода ) си бензинова еротика. Отношенията й с автомобилите са родени като в смела графична комикс новела. Оргиастичната зависимост на Алексия да обладава и отвръща на повика на машини (страхотно решение) предопределя садомазохистичното й битие на почти – непълен, затова и шизофреничен социопат. Креативността в тази посока няма как да не спечели уважението ми. В момента в който това изстрадало същество среща безкомпромисно ултимативната загриженост на Винсент – психопат, но на друг полюс (“Не ме интересува кой си ти, ти завинаги ще бъдеш мой син” остава гравирана завинаги в мозъка реплика) няма измъкване – килъра в нея отстъпва пред напиращата за изразяване, хм женственост или по-скоро сломяваща титаниевите бодли нужда от грижа, споделеност.

Сцената, в която Алексия разголва душата/идентичността си с това с което единствено умее, с антиортодоксален кринджи-еротичен танц (повече дългоочаквана изплакана изповед), пред стопроцентово консервативното и маскулинно затворено общество на млади мускулести и разгорещени, наполовина разголени в униформите си пожарникари, е наистина топ постижението на това заглавие. Браво Джулия Дюкурньо! Преживяваш стаил дъх възраждането на Алексия чрез доброволно унижение (остригването на косата и веждите са няколко символи в тая посока) , което престава да бъде такова именно заради силата на всепомитащия задръжките и мисълта за последствията порив за шибано самоотстояване и заявяване. Напомни ми двете минути на Мики Рурк като травестит в Animal Factory на Бушеми, ама там е друго.

Дюкурньо се появи през 2017 г. с ужасяващия, стилен Raw, портрет на момиче от училище за ветеринари, което в борба с оскърбителните социални слоеве на ученическия колектив започва развива ненаситни канибалски черти. Обявена за наследник на Дейвид Кроненбърг Дюкурньо работи в познатия поток на скандалното, телесно и интелектуално провокативно френско кино, в плейлистата на арт-хаус провокативни автори като Клер Дени, Catherine Breillat, Bruno Dumont и Jean-Claude Brisseau.

И “Raw” и “Титан” радикално преобръщат на идеалите за женственост, дебати, които се водят днес за пола и неговото значение, и изобщо това, което се говори за женското тяло. Дюкурньо започва с разтърсваща сцена, на пътна катастрофа. Седемгодишната Алексия (Адел Гиги), седнала на задната седалка на джипа на баща си (Бертран Бонело), подклажда раздразнението му с постоянно бръмчене, суетене, което води до това , че баща й губи контрол над автомобила. Хирурзите имплантират титаниева пластина в черепа на Алексия (препратка към хоспитализирания баща в “Синьо кадифе” на Дейвид Линч, 1986 г.?). Двусмислицата по отношение на пола и физическата цялост, сливането на човек и машина е малко или много представено като злополучен страничен продукт на гнева и щетите от травмиращата семейна среда. Когато я изписват от болницата, Алексия отива до семейната кола, гали я, прегръща я, отърква белега си към стъклото на прозореца в интимно общение.

Възрастната Алексия (Agathe Rousselle) е изобразена като еротично привлечена от автомобили. Дюкурньо прави дълъг, динамичен проследяващ кадър на авто-експо, където екзотични танцьорки еректират емоции върху автомобили под звуците на “Doing It To Death” на The Kills. Уменията на Алексия са я направили звезда в този свят на фетишизирана плът и лъскавата стомана. Странните й вкусове имат и обратна страна. В косата си крие остро шило, с което пробожда всеки влязал в интимното й пространство. С пънкарска загриженост Дюкурньо подмолно извиква симпатия към нея, представяйки я като сървайвър, което до известна степен оправдава това да се нахвърли върху сексисткия и враждебен свят с шило в ръка. Същото беше с ултра насилието и в “Чукай ме/Baise-moi” на Виржини Депанд.

Стигаме до квазисюрреалистично поле, в което антигероинята ни, с подскачащи гърди и пот стичаща се по тауировките, с увити в предпазните колани на задната седалка китки чука самооживен подскачащ кадилак окъпан в светлини и… накрая забременява от него. Катапулт към анархо-траши сферата на тотален хаос, където всичко може и се превръща в своята противоположност. Странните идеи на сюжета се превръщат в метафори – травмите в детството, после нуждата на младата сексапилна жена от перверзни, самоунищожителни “инжекции” и убийствени импулси като следствие от позицията й на тотален аутсайдер. Езикът на металните машини е този, на който тя говори. В сцените с убийства има и осъзната авториония, даваща доза постсъвременна комичност.

След крейзи встъплението в останалата част Алексия предпиема хитър план, за да се изплъзне на полицията. На няколко пъти в началото на филма в телевизионните предавания се споменава стар случай на изчезнало момче, чийто баща продължава да го търси и да вярва, че е жив. Осъзнавайки, че прилича достатъчно на снимката на момчето, която се разпространява от разследващите, за да може евентуално да мине за него, Алексия се преправя набързо с подръчни “средства”. В свят издигнал в фашистки (точно така) култ младостта и физическата естествена и неестествена красота, Алексия старателно и методично чупи носа си на мивката и се дообезобразява с юмруци (ала Едуард Нортън в Боен Клуб), за да е пълна маскировката. След което по ирония на съдбата използва полицията, която я издирва, за да я свърже с безутешния, нетърпелив да бъде заблуден баща Венсан.

Самонараняванията и отчаяните опити да прикрие биологичната си същност на Алексия се случват на репийт, в същото време Венсан, наопаки, но също толкова отчаяно се опитва да спре неумолия ход на времето, да спаси своята мъжественост и да запази алфа-върховенство в мачо средата си.

Винсент яростно защитава Алексия/Адриен на всяка цена, който/която минава за срамежлив “гей” (всички културни теми на деня са извикани на въоръжение) сред хетеро-отряда пожарникари, като включително и успява да спаси живот. Накрая бившата съпруга на Винсент (Мирием Ахеддиу), майката на изчезналото момче, разкрива нейната измама и й обещава да не я издаде, ако продължи шарадата си заради Винсент. Привидната перверзност се крепи върху семпла арка – увредена от малоценноста на собствения си баща, Алексия намира бащин заместител в лицето на Винсент, който от своя страна въвлича Алексия/Адриан в ролева игра, в която всеки е напълно готов да си поддържа ролята според нуждите си.

Това води до нелепите моменти, в които Винсент настоява да обръсне лицето на Алексия/Адриан за да стимулира растежа на брада, както и игнорира гигантския белег от операцията на главата й. Стигматите на неестествената й бременост ускоряват развръката. От нея струи моторно масло, през кожата й блести метал. В нововъзникналата куиър обстановка взаимоотношенията й с Венсан добиват известен патос и сантимент, влизащ в противоречие с неестетествената й природа и събитията от първата половина на филма. Трансформацията й на този етап я обезсилва – не може да убие Венсан, нито плода в утробата си, няма същата съблазнителна мощ като преди, видно от реакцията на обърканост в мъжете, от уж еротичния й танц върху покрива на пожарната кола. Тя не отвръща на сексапила й, нито пък пожарникарите, приличащи впрочем на банда мъжки стрийптизьори.

Може да чуеш какво мисли Корненбърг относно цялата дискусия свързана с Crash:

Венсан Линдън внася дълбочина на чувствата и осезаемо усещане за умственото и емоционално изтощение на героя си; правдоподобни са и отчаяните му опити да запази външния си вид. Проблем, че Алексия/Адриан в сравнение с него, отвъд механичното регистриране на болка, може би и заради малословността и лаконичното изразяване губи по убедителност, празнее.
Ясно е че съвременните “сериозни” филми искат герои-функци на гледната точка, но Алексия остава в ничията територия на многозначна, напразна и неупотребена символика и действителен персонаж. Белегът й например, прекалено крещящ и постоянно на показ, не получава коментар от никого.

В екипа на пожарникарите Алексия/Адриен е в свят на безумен физически героизъм и безстрашна отдаденост, полярна противоположност на нейното/неговото паразитно съществуване. Освен това Алексия/Адриен приема ролята да поддържа илюзиите на Винсент – нещо, което всички около него изглежда са съгласни да правят на едно или друго ниво. Винсент вече има в екипа си заместващ син – Раян (Лаис Саламех), който ревнува Алексия/Адриен. Тази нишка стига до там, Раян малко по-късно да бъде убит от взрив, когато двамата с Винсент се впускат в горски пожар. Това събитие “вкарва” Винсент още по-дълбоко в ролята му на самодържец и циментира функциите му на баща и защитник. Нещата кулминират каскадно – Алексия се опитва да съблазни Винсент, нееднозначно приет ход, след който той ентусиазирано й помага в страховитото израждане.

Голяма част от “Титан” прилича на амалгама от различни сценарии, които се бият един друг. Има отлични сцени, като тази с бившата съпруга на Винсент, изключително добре изигран психологически реализъм от Ахеддиу, без обаче да има каквато и да е връзка с нищо останало.

Тонът на превключване между реализъм и антиреализъм се къса, както липсва и системно движение на отделните нишки. Кулминацията детерминирана от раждането, ги събира механично. Неизличимо болният Винсент люлее потомството на Алексия с метални вени, пробягващи по гръбнака и главата му, иронично прероден като баща на някакъв нов хибрид, докато нещастната майка лежи мъртва и осакатена.

Първичната тревога, присъща на раждането и бунта на тялото ми напомни каскадата от ескалации в Mother на Аронофски. По отношение на ролевите игри на половете, Титан ретроградно отбелязва – че независимо от това как е представено, прекроено и използвано, тялото в крайна сметка все още е слуга на природата. Коварна зона на двусмислие е какви са границите на това, което наричаме природа…

Независимо от получената Златна палма в Кан 2021, подобно на Виго Мортенсън и аз смятам че Crash е много нива отгоре, но това не пречи Титан да има свой живот.

Ако ме четеш и искаш да продължа да правя това, което правя, може да подкрепиш киноблога като си поръчаш тениска от https://branditi.com/
Или пък станеш мой патрон на https://www.patreon.com/moviesbg
Не подозираш от каква важност е за мен