Възрастен професор се готви за рождения си ден със семейство и близки, когато новината за нова световна война хвърля всички в ужас. Аександър (Ерланд Йозефсон) се обръща към Бог с обещанието да се откаже от семейство, дом, живот, да не проговори нито дума на никого, ако всичко се върне по старому.

Очевидно “The Sacrifice” е сложна наративна система изтъкана от различни символики и смисли, с леъри повече от всеки друг филм на Тарковски. Еднозначното тълкуване е невъзможно. Сън и реалност са неразличими. Има много ъгли към проблематиката на това кой, какво и за кого се жертва. Жертвоприношението е окултен езически (езически allegedly са и руините в Поклонението на влъхвите) ритуал, но в интимен, дълбоко етичен личностен аспект, актът се явява нещо друго, хвърлена ръкавица за частна аудиенция с Него, каква дързост…

Ще се връщам към Offret по много причини, както и по много причини Тарковски не спира прелиства албумите с икони на Андрей Рубльов (1360-1430). Между другото, художникът е канонизиран в Русия 1988-а, двайсет години след “Андрей Рубльов” на Тарковски). Във филма Рубльов също принася жертва в обет – не говори 4 години… Линията с жертвоприношенията в киното е богата – на прима виста се сещам за финала на Le Samourai (1967).

Изображенията в Offret генерират тревога, аудио картината – също. Тъй като времето и по-специално екранното време е приоритет на Тарковски, всеки един момент запечатал иначе ординарни предмети е унбикален – не сме го виждали никога по този начин преди, нито ще го видим повече така след това. Нещо подобно пише и любимият ми норвежки писател Карл Уве Кнаусгард (1968-) в увода си към фотографската книга The Pillar на концептуалния и документален автор Stephen Gill излязла 2019-a. Жесток албум, впрочем.

“Никога досега не бях виждал птиците по този начин, сякаш сами по себе си, като независими същества с независим живот. Древни, вечно импровизиращи, безкрайно вплетени в силите на природата, но и отдаващи се на тях. И толкова безкрайно чужди на нас” Е, аз никога преди филмите на Тарковски не съм гледал така на кана с прясно мляко, на стиска шума или на огледалната повърхност на локва.

Професорът за рождения си ден получава карта на Европа от 17 век, от днешна гледна точка топографски и политически нереална. Евентуален намек към едно ново прекрояване на Европа. Обяснението, че това е само заради студената война и нуклеарната заплаха не е задоволително.

Има много ситуации, които остават (слава богу) енигма – защо Ото (разкошен Алън Едуол) смята Леонардо да Винчи (1452-1519) и репродукцията на Поклонението на влъхвите са зловещи, например. Необичайната композиция на незавършената картина (1481) и мистериозните на заден план в нея развалини на замък, също могат да бъдат някакво огледало за произведението на Тарковски.

Каква точно е медиум-ролята на прислужницата Мария (Гудрун Гисладотир), защо Александър отиде при нея. Играе ли той накрая луд или не.. Ключ към каква действителност е макетът на къщата направен от детето показан мимоходом … – дори само този демащабиран космос комплицира нещата на ента степен. Загадките жужат в рояк.

Отново има огледала, посвещения, отражения, видения, словесна треска, бълнуване, неспокойност, отчуждение, уловено време.
Влизаш в едно измерение – излизаш от друго. Къщата е нагнетена с неизказани компромиси, входовете и изходите със всичките им драперии и по чеховски подредени предмети са театрална сцена. Хората газят в калта и прогизналите треви. Локвите отразяват безпристрастното небе, пламъците, бъдещето. Бъдещето, в който едно момче расте без баща. Линковете към любимия на Тарковски Бергман са много повече, освен оператора му Свен Линдквист – мястото на снимките шведският остров Готланд и двама от актьорите. Самата техническа направа всеки път ме смайва при него, колко е лаконична, ловка, прецизно пресметната и редактирана.

Професорът разказва на момчето – наричано Малкия човек (алегория към имената на пуснатите атомни бомби Little Boy и Fat Man) за монахът, който засадил изсъхнало дърво и помолил послушника си да го полива всеки ден. След три години дървото разцъфнало. Извършването на определено действие всеки ден, превръщането му в ритуал, е пътят, по който може единицата да промени света. Притчата за постоянството опакова като пролог и епилог филма.
BTW, с усърдието си половин живот да изписва на платно числата от едно до безкрайност, в съвременното изкуство художникът Роман Опалка (1931-2011) е буквално потвърждение на монашеският завет от филма.

“Жертвоприношение” (1986) е последният филм на Тарковски ( по негов скрипт). След Сталкер (1979) братя Стругацки пак са замесени – идеята е взета от киносценария им “Ведьма”. Вижда монтирания материал в болницата в Париж.. В края на 85-а установява, че е болен от рак на белите дробове. От януари 1986 г. е на лечение в Париж. Франсоа Митера лично праща телеграма на Михаил Горбачов, за да може СССР да пуснат синът на Тарковски – Арсений, и тъщата му Ана Егоркина за последно сбогом. Андрей Тарковски умира на 29 декември от рак на белия дроб. На 3 януари 1987 г. е погребан в руското гробище “Сен Женевиев де Боа”, край Париж. В Кан “Жертвоприношение” печели наградата на журито и още 3 награди (май).

Хубаво е да се види след “Жертвоприношение” и “Режисьорът Андрей Тарковски” на Михаил Лешчиловски, сниман на сета на Offret. Както е приятно да се види и влиянието на филма (и на Зеркало) в клипа на REM “Losing My Religion”, например.

Още филми на Тарковски:

Сталкер (1979)
Носталгия (1983)
Огледало (1975)
Соларис (1972)
Андрей Рубльов (1966)
Иваново детство (1962)

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/