Огледало (1975)

Зеркало (1975) ме хвана за гърлото поне два пъти. Всички елементи на Тарковски са налице – сипещите се яростно или меланхолично водни струи, унищожително пукащите пламъци, връзките от топли към студени филтри, репродукции на Леонардо и Рубльов, неизменните дете-родител отношения, гъстата жива зеленина и селото, точните мотиви класическа музика. Съставките за рецептата винаги са едни и същи, но разбъркани в различни пропорции дават нов, фантастичен резултат. Толкова много ме стопли фактът, че откриващият епизод с хипнотизаторката е вдъхновил началото на Европа (1991) на Триер, който сам признава че е гледал Mirror поне двайсет пъти. Употребата на вятъра с помощта на прословутите хеликоптери е баш на място. Триер прави същите номера в Антихрист (2009).

Хронотопът -стакан с прясно мляко, е счупен. Разказът е трескав, нелинеарен, скача с нерва на спомените на 40 годишния мъж. Озоваваме се там където неговата субективна машина на времето реши ни заведе (като в италианската хорър класика Куба на страха). Маршрутът лъкатуши из спомени за детството, майката, за очакването на бащата от фронта, за разбитото от развод семейство, а после се качва на горния етаж където са реминисценциите от неговия собствен жизнен цикъл на поствоенна зрялост – съпругата, децата, отчуждението в тъгата и меланхолията в иронията.. Картината се сглабя от подбрани отражения в миналото и всичко е в кръгова перспектива, като в рисунка на М. Ешер. Всичко циркулира в ириса на момчето, вибрира в утвърждаващият му боен крясък на зверче. Мемоарният лабиринт обърква само ако държиш непременно да знаеш отговорите.

Огледало търси причините нишката в любовта и във взаимоотношенията да е скъсана и то в момент когато физически месомелачката на Смъртта погълва милиони. Болката от загубата и страхът от болката са озвучени от световната драма. Съкровенно-интимното гази и мачка калта с ботуша на кашика. Хората са чернобели отломки от прескачащата лента на историята. Причините за духовната изолация, разбира се, са буца в гърлото, неизразими, кодирани в поезията на Арсений Тарковски (Арсений е с две стихотворения и в Сталкер).

Кинематографично Огледало е бижу. Монтажът е мастерклас – като с диригентска палка Тарковски те подмята накъдето си поиска – рисуващо осветление, мощни препратки, сцени на сюрреализъм в каданс и преплитане на паралелни реалности. Толкова е пестелив на ефекти, а в същото време всепомитащ. Кеф за всеки синеаст афисионадо. Тук е прoсловутата сцена с левитация, каквато впрочем има и в последния му Жертвоприношение (1986). Последно видях трибют към нея във First Reformed (2019).

*През юли 2019 в Москва започва ново киноразпространение на филма “Огледалото”, реставриран /заедно с още 80 руски филма/ от МОСФИЛМ. “Огледало” няма официална премиера, получава 2- ра категория за разпространение и ограничен показ със 73 копия. Днес филмът е със статут на световна класика. На името на Тарковски е организиран Фестивал с награди, който се провежда едновременно в четири града на рождената му Ивановска област.

Още филми на Тарковски:

Соларис (1972)
Жертвоприношение (1986)
Носталгия (1983)
Сталкер (1979)

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/

5/5 - (6 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.