Точка на кипене (2021)

Във всичките си 92 минути Boiling Point /Точка на кипене (2021) e one shot movie. Да, това означава много, много репетиции и усърдна подготовка, за да може работи всичко като добре смазана машина. И наистина филмът на Филип Барантини се усеща като излят на един един дъх. Единственият дубъл е дисциплина, в която ако не покажеш майсторство няма смисъл да участваш. Форматът на единият кадър (Виктория и Бърдмен от 2015-а, a преди това Хичкок с Въжето от 1948-a) по принцип е от спорна полза за драматургията и доста рисковано начинание, но тук се е получило великолепно.

Малък, камерен, проигран в рамките на 4 нощи по времето на най-свирепия ковид-локдаун в Лондон. Интересно, режисьорът, по известен като актьор, някога е бил и chef, което обяснява професионалното разбиране и честен подход към темата. Любовта му прозира до последната сервитьорката, която мечтае за нещо повече от това да обслужва дегенерати на бара.

Актьорският екип изглежда сплотен като военна единица и също толкова ефективен, а ресторантът е нищо по-малко от поле за бойни действия, тактики, маневри, драми. Сепаретата са място за шибана несекваща война между персонала и клиентите, полигон за битки и междуособици между персонала на ресторанта и персонала на кухнята, между заведението и food критиката, конкуренцията.

Здравни инспектори, недоволни служители, семейни проблеми – всичко се върти около люлеещата се в центъра камера. Кръв капе по всички фронтове на йерархията. Индивудуалните гласове се обединяват в кресчендото на сложна мозайка на организирана и всепомитаща паник атака.

Готвенето е ад, оцеляването в нажежената атмосфера е ад, асинхронът между избиващи се фракции е ад. Естественият ход в този бизнес е ад. Адът не секси, не е инстаграмъбъл. В това красотата на филма – безпощадна акуратност към действителността и трибют към тези сървайвъри, за които масата си мисли, че статута на рокзвезди им осигурява доживотно безгрижие и трупане на дивиденти от книги за рецепти и прочие лайна.

Ако Boiling Point някога се сдобие с по-широка аудитория от фенове, то тя ще е на от тези, които боготворят Антъни Бурдейн, Марко Пиер Уайт, Рамзи – оригиналите или инкарнациите в тяхното поколение. Ако имената им не ти говорят нищо – нищо, филмът ще ти хареса на останалите нива – жива, интензивна конкретика, без грам пълнеж с крайно сурови изпълнения, без литературен фалш, фенси хай-гурме трикове, музикални черешки и захаросани лафчета.

Джейсън Флеминг, с блестящата пасивно-агресивна усмивка на Алистър Скай – известен chef готвач, на когото Анди (Греъм) е задължен с огромна сума

Стивън Греъм (заедно с жена си Ханна са и изпълнителни продуценти на филма) прави топ пърформънс. Играта му е любовно писмо към темперамента, съдбата и слабостите на великите готвачи-пирати, преживяващи ежедневно инфарктни ситуации, сривове. Напрежението е толкова огромно в кухнята, че наркотиците и алкохолът са най-естествената и подразбираща се патерица и убежище за авантюриста. Само който е бил там, или пък е чел Бурдейн знае това.

Греъм минава границата в сърцето на мрака с експлозивен финес и достоверност. Използва ливърпулския си неразбираем акцент на макс. Това придава работнически уклон на героя. В нервната разходка до и отвъд ръба на поносимото го съпортват прекрасни актьори (титаничен Джейсън Флеминг), осигуряващи необходимите тригъри на ярост, отчаяние, тъга, брейкдаун.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/

Rate this post
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.