Тази година(2012) Спайк Лий (Do the Right Thing) качи Майк Тайсън  на Бродуей. Импириъл Тиътър, мястото, където по ирония за първи път арестуват Майк, като десетгодишен хулиган от Браунсвил, Бруклин.

Майк Тайсън: Неоспоримата истина. е 83-минутен соло пърформънс на най-драматичната фигура в бокса. Културтрегери и редови семейства ще могат да помиришат кръвта на един самонадеян бог.

Кой би помислил преди десет години, че Железния Майк ще капитализира нескончаемия си провал в изповед на стендъп комедиант за пред HBO?

Към сегашна дата абсолютният световен шампион е призрак, тежкогабаритна сянка, синтагма-оксиморон, а театралната сцена обича парадоксите. Но неизтребимият дух на противоречие на Тайсън кара публиката да жужи при появата му.

Като малтретирано хлапе със сводник за баща, Майкъл знае всичко за насилието на улицата, за страха от унижението, за цвета на кожата, защото в гетата уважението се краде и отстоява в изправителния дом, в килията.

Пред размазаната от кеф публика (няма по-магнетичен мит от този за Икар) домакинът, любезен, полит-некоректен, разкаян, духовит, самоироничен и най-вече добре режисиран и подготвен, разказва за своя Дедал Къс Д’Амато, за гледката от върха на света, за контрола и за неговата липса; Тайсън изнася своя вариант на вечната драма “да имаш и да нямаш”.

Спайк го е тренирал добре – ритъмът е танцувален, а свалените карти печелят играта. Тежките думи не доказват, че изричащият ги е преживял тежките моменти, но мрачната  приказка на Майк е риалити от самото начало. Словата му намират и обработват зрителя със същата отровна злост както юмруците противниците му.
В крайна сметка колабото между Лий и Тайсън изпепелява душата дори и боксовите страсти винаги да са ти били в миманса.

В шоуто претенцията за катарзис е заявена. Гневът изглежда е угаснал, дори и когато в заядлива ирония Тайсън апелира залата да си купи от соса за барбекю на Ивендър Холифийлд.

След остра сатира към расовото лицемерие, властта на парите в спорта и останалата политика, след анекдоти за еврейския манталитет и слабите страни у себе си и у противниците, след сурови бруклински откровения и прозрения финалът на кабаретния био-спектакъл е безхитростна декларация за поправка.

Подобно на събирането на десятък в протестантска църква, Тайсън пуска празните кофи за кредит на публично доверие. Татуировката, изнасилването, ислямът, легендата са само актьорски реквизит.

В съпоставка с Тyson на Джеймс Тобак от 2008, който работи със същия материал, именно доброто изпълнение на титуляра в моноспектакъла буди леката ми резервирност по отношение на автентичността, но в крайна сметка и боговете имат ипотеки за плащане, а и най-трудното нещо на този свят е да се въздържиш от коментар.

В Неоспоримата истина самото заглавие извиква срещуположни конотации. Тайсън е поумнял и послушен шоумен, усмихнат джентълмен-бизнесмен, навяващ тъгата, която навяваше Джейк Ла Мота от Разяреният бик в моментите, в които бе шут.

С поглед назад, в документалния Тyson на Джеймс Тобак, виждаме Тайсън само три години след края на кариерата му, дебел и готов да изпее всичко и всеки за спасението си наркоман.

В игралния Tyson(1995), сниман докато Майк е в затвора, основните факти са екранизирани буквално , няма го авторският ъгъл. Сега пък (2014) се говори за нов биографичен филм с Джейми Фокс в главната роля. Интересът към легендата явно няма скоро да стихне.

П.П.

След “най-тъпия мач, който съм гледал”, както отсъди Тайсън за мача Пулев-Кличко (15.11.2014) ми се пригледа отново Майк Тайсън: Неоспоримата истина, за оправяне на оправяне на вкуса един вид. Удоволствието бе като от първото гледане.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!