Отвъд облаците (1995)

Има поробване за което мечтаем/Истинските думи са заключени в нас/На мода са очите

Beyond the Clouds / Отвъд облаците (1995) е две в едно – Вим Вендерс представя уж, един филм (последният) на Антониони, четем в титрите. Първият половин час е амалгама от филм на Вендерс и филм на Антониони. И двата филма са с различен колорит и движения на камерата. Оставя неприятно чувство. Такъв Антониони е възможен, мисля, само деветдесетте, когато силите му са намалели и има нужда от помощник, си казах. След първият половини час филмът Вендерс надделя и Антониони остана като име на бранд, да пази сянка. Tonino Guerra, като вечният съсценарист на Антониони, се надявах да пази гарда (доколкото може) вдигнат, но…
Запазената му марка е щампирала предимно началото: мъгли, очакване, жадуване, неясни пориви на още по-неясни желания, но като продукт филмът, при все цялата почит към маестрото, е повече Вендерс отколкото Антониони.

Странно и не особено приятно е да видиш, иначе великия актьор Малкович като “асансьор” да превежда с перверзната си муцуна Антониони на езика на Вендерс. Героят му е режисьор, алтер его на Вендерс, от чиято уста излизат заучени антониони-фрази, ама в кофти преразказ. Положението е от приятели за приятел, разбирам, първоизточника е посочен, но все пак примесите обезценяват. Tonino Guerra, като вечният съсценарист на Антониони, се надявах да пази гарда (доколкото може) вдигнат, но…

Грубо казано, в Beyond the Clouds Антониони е патрон на музей, или домакин на дрескод парти, пред което се е надиплила търпелива, шушукаща с билет в ръцете интернационална опашка, от тълпа образовани и добре възпитани “туристи”, които имат наглостта да си донесат собствената (откровено слаба) музика.

В последния си филм Антониони, макар и обзсилен от преживения удар очевидно е работил на сет, но Отвъд облаците е нищо повече от шествие на погребение. В която процесия начело известни личности носят портрета му-икона в златна рамка. Навява тъга.


Инес Састре и Kim Rossi Stuart в първата от общо четирите истории са нелепо красиви. Близостта на телата им генерира еднопосочни очаквания, съответно напрежение – в ръцете конвенционален режисьор двойката щеше да бъде порнографски ескплоатирана, тук кулминиране и моментално разсейване съзнателно отлага задоволяването. Еye-контактът им през прозореца е директен цитат от Identification of a Woman (1982)

Що годе умела монтажна връзка ни препраща към втората история, със Софи Марсо, която хронологически предхожда първата. Марсо нервничи като Моника Вити. Със стъпка на хиена Малкович я проследява и притиска на работното място – магазин на Армани. Типичен антониони-момент: току що влязъл, Малкович пресира Марсо и колежката й с натрапчива пасивност, само с поглед и ръце в джобовете; чувстваш неудобството тактилно. Мократа в очите Марсо (на мода са очите – лайтмотив) е съблазнена, но Малкович се изнизва по обратния ред с котешка полуусмивка.

Малко по-късно обаче деветдесетарския пошъл вкус взима превес и двойката Малкович-Марсо вече мачка чаршафите. Не стига това, ами и ресторанстската, ала кени джи-музиката еякулира мощни струи сладникавост. Кич, та дрънка. Успокоява само разплутото тяло на Валмон (Опасни връзки 1988), като нещо “реалистично”, което с усилие на волята може да допуснем, че балансира тенденциозно еротоманския уклон дълбоко натикан от продуцентите, като една емиркостурицова маргаритка, в сластно налятия дашен актьорски задник на Софи.

любим антониони-въпрос, и любима джийн сийбърг-фланела

За разлика от първата история където треперливия джизъс Ким Суърт (актьорът играе Йешуа три години по-късно) гали зърната на Инес на сантиметър от плътта, плешивият кривоглед Джон събира и къса цветята под себе си със спокойствието на едър собственик. Все едно повторна комбинация от кулминиране и разсейване би изгонила капризния американски зрител. Мосю Антониони, мосю Тонино – перке, перке, перке, както викаше Леа Масари в Приключението (1960). Независимо от твърдото ми фенство и лоялни чувства към определени имена, все по-малко намирам актьорите за незаменими и все повече расте възхищението ми към ролята на режисьора.

В третата история палавият омнибус продължава с Питър Уелър (RoboCop 1987) – прилично богат американец, който изневерява открито на драматично впиянчена съпруга (фамозна Ардан) с далеч по-млада и плоска италианка (Киара Касели). “Има неща, които не могат да се изживеят за една нощ”. Секс с непознати-линията е интерпретирана набързо, като самото ебане. Симпатично-комедиен е разчекнатият статус на робокоп-а, между двете собственички на пениса му. Темпото на разказване е далеч по-осторожно от това предходните две истории. Кранчето на сакс-музичката обаче продължава да църцори, а от време на времe блика. Интересно колко пластмасова може да изглежда играта на иначе толкова добре обучени актьори. Нелепо е. Антониони е бегъл спомен в синьото и червеното, в лъскавата им печатно- медийна вариация.

Четвъртата история се усеща още по-блиц. Представлява реванш на мамената съпруга Ардан, която се събира с Жан Рено (The Big Blue 1988, Ронин 1998), също в деликатно положение. Парижкият любовник се връща от командировка в огромен апартамент до Сена. Заварва лофта празен- жена му фотомодел се е изнесла барабар с мебелите. Тук Антониони външно е наподобен по-добре – с растерът на огромните прозорци, плюс един тесен и продълговат като “илюминаторите” в Red Desert (1964). Aрдан цъфва по обява за даване на апартамента под наем. За обявата на жена си Рено разбира на вратата. Секунди по-късно вече са се фанали с Фани и споделят лека за болката си. Трагичната маска на лицето на Ардан (в дразнещо дълъг кадър) хич не повдига нивото на етюда.

Преди история номер 5 има междуметие – кратка интеракция-антракт с мързеливите философски разсъждения на талантливия мистър Малкович, които в най-добрия случай са “Антониони за начинаещи”. После следва знаково камео на Марчело Мастрояни и Жана Моро. Легендите нямат отделено време за екранна история, сексът принадлежи на младите, праисторическите любовчии са си взели своето.

Марчело, видно на долния скрийншот, споделя афинитета на Антониони към индъстрил зоните, и ги претворява на безсмислено платно, като един закъснял със сто години Златю Бояджиев. “Чудя се защо обществото ни има нужда от тези копия на нещата, защо в културата ни всичко има дупликат” – уместно влиза ребром Жана Моро, визирайки не само картината (която в интерес на истината е репро на Сезан, не е Златю или Бараците). Марчело невъзмутимо контрира: “Защото оригиналът е скъп (, дарлинг). Всеки който копира шедьовър има шанса да преповтори акта на гениалното му създаване.

“Да уловя жеста на гения ми носи по-голямо удоволствие от моето собствено движение с четката“.

Така Мастрояни ни дава да разберем, какъв аджеба е смисълът на Beyond the Clouds, който стейтмънт пак няма нищо общо с мислителя Антониони, но пък поне е честно.

Петият вагон е с Ирен Жакоб (от Три цвята: Червено на Кешловски), която ще става монахиня. Фрагментът почва с това как излиза с любовника си (Vincent Perez) от сграда в средновековен Екс ан Прованс. Той още не знае, че никога повече няма да я има. Какво би станало, ако се влюбя в теб – пуска любима антониони-реплика той (героите на М.А. само жонглират с хипотези, рядко посягат към екшън). Ами ще запалиш свещ в стая огряна от светлина – попарва го тя. Епизодът е сниман класно, с директни препратки към Blow Up фрейминга.

Финалът е в духа на “Хотел за милион долара” (Вендерс ‘2000) – камерата се плъзга по фасадата на хотел, за да видим през отворените й прозорци любовните прелюдии на двойки или очакването в копнеж на самотни единаци. В един от прозорците, естествено, е пак воайорът “Малкович, Малкович, Малкович”. Лицето му бавно потъва в тъмнина – ужасно тъпо решение. Финалните титри са на синия фон на Ю Ту (пак топла връзка с Хотел за милион долара) и Байън Ено. Ако след това гледаш La Notte (1961) или Идентификация на една жена (1982), може и да си оправиш вкуса.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

Други филми на Антониони:

Identification of a Woman (1982)
Приключението (1960)
Нощта (1961)
Затъмнение (1962)
Фотоувеличение (1966)
The Passenger (1975)

4.8/5 - (5 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.