Les Felins (1964)

Anton 02.04.2022 0

Израслия в парижките канавки плейбой Марк (Ален Делон) получава омерта от щатски гангстер, на когото е сложил рога в Ню Йорк. Хората на гангстера – хичкоковска китка мутри, леко карикатурни – прекосяват океана, за да загащят беглеца в Ница. Не го задържат дълго. Марк се скрива в църковен приют, докато гангстерите кръжат отвън. В приюта му прави впечатление неуместната за контекста секси фигура на черната вдовица Барбара (Лола Олбрайт), която редовно прави благотворителни курсове. Барбара обитава голяма къща на Лазурния бряг заедно с братовчедка си Мелинда (още по-секси Джейн Фонда).

Благодетелката е наследила съпружеските милиони благодарение пъкления си план с Винсент – млад мъж, който от две години укрива на тавана на замъка. Планът на Барбара и Винсент е да емигрират за Латинска Америка, но за да се появи публично навън Винсент, трябва да има документите на реален гарсон. Чаритито на Барбара в църквата всъщност е лов под прикритие. И тук в отворения капан влиза Делон.

Двете котки наемат изпадналия в нужда Марк за личен шофьор. Лъскавите американки флиртуват напористо с франсето и го третират като домашен любимец. Сексуалният глад и драматични припадъци на подгизналата от нега Мелинда са откровени, макар и преиграни, докато манипулациите на Барбара са хладно пресметливи. Любимецът обаче не е тъпият ъгъл в триъгълника, както се е очаквало. Оформената на улиците интуиция позволява на Марк бързо да надуши опасността.

Diabolically Yours (1967) , където Делон пак е затворник определено бърка с алчни шепи от сюжета на Рене Клеман, който пък е по книга.

Някои сцени в Les Felins ака И котката е хищник ака The Velvet Cage, aka Joy House ми се видяха прекалено лековати, диалогът оперетен, но в духа на черната комедия това е някак оправдано. Качеството не е Purple Noon oт 60-та, да си го кажем. Личи си, че Рене Клеман (работил с Делон в Blazing sun, Joy of living, Is Paris burning ? ) тук се съобразява с вкуса на американската публика – разпространител е Метро-Голдуин-Майер, а по-продаващите звезди от афиша са Лола Олбрайт (1924-2017) и Джейн Фонда (1937-). Между другото, на барбарелата след потресаващо силният They Shoot Horses, Don’t They? (1969) на Сидни Полък гледам абсолютно сериозно като актриса.

Забавно, копието на The love cage (още един вариант на заглавието), което гледах беше изцяло с френски дублаж.

Магията Делон работи отлично. Хванах го да ползва от своите заготовки, в една -две сцени даже ми се видя безпомощен и изоставен от режисьора-съсценарист, но пък в близките планове се раздава и не позволява останалите компоненти на филма да се разлетят в безтегловност. Интерконтиненталната химия с русите американки бълбука.

За пореден път си дадох сметка, че без страхотната кинематография от OG-то Henry Decae (1915 –1987), зрителят нямаше да види диапазона на Делон. Преминал през касапницата на Втората световна като фотожурналист, снимал от шортове, през доку до всякакъв вид друго игрално кино, за Aнри няма тайни в занаята. Повечето заглавия на Новата френска вълна + една трета (най-добрата) от тези на Делон носят неговия подпис. Камерата му е може би най-доброто нещо и в The Velvet Cage.

Интериорните снимки из псевдо венецианския замък идват в повече. Буксуват особено очевидно, когато маршрутите из стаите започнат да се повтарят, тогава филмът изпада в опасна близост с водевила. Развръзката все пак – някакъв, ала софт вариант на Едгар Алън По – удовлетворява (или по скоро носи известно облекчение като след края на тегава театрална постановка). Мелинда от невзрачно и невинно “дете” пораства до великолепен лъскав хищник; финтира ловко отровната вдовица и протежето й и наследява нео-готик шатото, барабар със смаяния Марк на овакантения таван.