169-те минути на The Story of My Wife тежат. Фалватерът на тези минути гази дълбоко като холандските търговски кораби в историческия контекст на наратива. Изисканата преднамерена художественост не помага. Диалогът е минимизиран агресивно. Репликите са евфемизъм до евфемизъм. Обичам лаконизма, но не и когато е показен. В този артистичен смисъл Илдико Елниеди/ Ildikó Enyedi, режисьорка и на On Body and Soul (2017), Simon, the Magician (1999) and My Twentieth Century (1989) успява – разказът е визуален и прекрасно издържан за окото, съответно, спазва дословно дефиницията за кинематографичност – хореографията в кадрите като обекти и цвят е разточителна и напоително богата, словото е само винетка, украшение. Екстеншън (колкото да не заспиш, бих казал). Мен лично естетиката не ми предостави интелектуална храна за ума, въпреки че продуктът цели този нишов таргет. Терзанията на главния герой, на капитана потънал в клиширания но ежедневно реален за мнозина лабиринт на ревността, не разбрах защо и с какво 7-те глави на вътрешния поток на съзнанието на рогоносеца “отлепя” от вече разказаните на тази база истории. Иначе се маркетира като ъпгрейт на “Опасни връзки” – погрешно.

Най-приятната част всъщност е каста – титулярът Капитан Storr (Gijs Naber) е безпогрешен в езика на тялото си. Гарел е на място в камеото си на перфиден съблазнител, а Леа Сейду закарфичва безпогрешно персонажа на двуличната съпруга Лизи. Камерата работи с тях в танц отблизо.

„Историята на жена ми“ (ака A felesegem tortenete / Историята на жена ми / The Story of My Wife (2021) на Илдико Енеди е адаптация на едноименния роман на Милан Фющ. Унгарската режисьорка стана известна със „За тялото и душата“ ‘2017 г., който взе „Златна мечка” в Берлин, и бе номиниран за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/