Нещастно женена двойка – алкохоликът Дейвид (отличният Ралф Файнс) и Джо (по скоро декоративна и рецитираща тук Джесика Частейн), блъска тийнейджър в мароканската пустиня и го убива на място. Отнасят тялото със себе си до местоназначението си – пищно парти в обширен комплекс. Там, Дейвид и Джо се присъединяват към празненството, заемайки мястото си сред другите аватари на богатството, на големите привилегии и дълбоката гнилоч. Домакини на партито са непукисткият британски развратник Ричард (Мат Смит) и американската му секс играчка Дали (Кейлъб Ландри Джоунс). Двойката ни е презентирана докато се излежават в леглото – камерата облизва голия задник на Дали – докато видимо притеснен марокански слуга носи чай. Гостите в смокинги и рокли се смеят и вихрят, ядат, пият, крещят. Тъпа, но барната вип ескорт мадама полита гръмко в басейна, докато мароканците тихо сервират като шекспирови сенки и мечтаят за кървава отплата. Скоро в центъра бна организираната вакханалия в имението пристига бащата на убитото момче, съкрушен но непроницаем бедуин от централна Сахара. Пристига с ултиматума Дейвид(Файнс), извършителя на убийството, да го съпроводи до родното му място , за да присъства на погребението на момчето, както повелявали традициите. Дейвид се съгласява да замине с Абдела (Исмаил Канатер), и спътника му, Ануар (Саид Тагмауи), като в това няма абсолютно никакъв убедителен смисъл, имайки предвид предразсъдъците и подозренията на Дейвид към тези хора. Играта на Файнс е сложна и комплексна, казва ни всичко което трябва да знаем за презрението му към себе си и за нихилизма към всичко останало. Файнс разприда героя си на пластове, докато не станем свидетели на кухата му вътрешност.

В центъра на филма са белите мошеници, деградетата с бездънните джобове и празното време, с култивирания си цинизъм и родените по маниер предразсъдъци. Корумпираните им души съблазняват наивниците и ограбват доверчивите, защото могат и защото имат всичките ресурси на света.
Разбира се, в своята адаптация на романа на Лорънс Осбърн сценаристът-режисьор Джон Майкъл Макдона е направил всичко възможно да бъде развлекателен, дори когато обектите за неизбежните морални уроци са лесна мишена.
Макдона неизглежда като да се нагърбва с някаква историческа и ли друга отговорност, при все че гей-двойката е ярко въплъщение на неоколониалните ексцесии по тези земи.
Работата на Макдона е нюансирана и умна. Колото по-оловно тегава става атмосферата, толкова по-внимателно “пипа” той сцените между Дейвид и мароканците – думите са рядкост, информацията тече в погледите. Опустошеният, застинал в безвремие “лунен” пейзаж допълнително илюстрира цивилизационната им пропаст.
Финалът е закономерен и прекрасно затваря кръга на повествованието.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/