Maradona By Kusturica (2008) e филм за гениалния футболист какъвто никой спортен експерт или документалист не е правил за легендата, нито преди 2008-ма, нито след смъртта му 2020-та. Подходът на Кустурица към Диего Армандо е толкова личен, колкото е възможно това да бъде. Идвайки от бившата разпокъсана Югославия, Емир влиза в проекта с всички исторически травми, които болезненото минало на държавата му охотно предоставя, и това е разковничето, ключът към сърцето на Марадона и речник за това как да го четем – паралелите между почернена в кръв Сърбия и съсипаната от корупция, войни, преврати и ЦРУ- намеси Латинска Америка. Заровете на бедните държави се хвърлят от други, участта често е сходна. Общата заслужена омраза към САЩ на Джордж Буш е повод за разговори по темата между двамата, на място в Буенос Айрес, и в Загреб, където Кустурица успява да го заведе; сюрреалистичен епизод. (Апропо, футболните стадиони винаги са огледало на процесите, които тресат обществото и са предпочитана карта в ръцете на религиозни водачи, политици, националисти и по-дребни мошеници. Разпадът на Югославия започва именно от стадиона на Цървена звезда*)
Има няколко линии във филма, които монтажните връзки умело преплитат – искреното, но временно и твърде закъсняло разкаяние на Диего от наркотиците – “Емир, представяш ли си какъв футболист сме загубили?!”; изповедите се случват на различни, публични и фамилни места, в които режисьорът го следва, заедно с ордите папараци. Друга линия в разказа е огромното влияние на личността на Диего в родината, славата му в Куба (приятелството му с Фидел) и в потопена в корупция и мафиотски зависимости Италия. Политическата подплата на “Голът на века” срещу Англия в Мексико 86-а е пънкарски рефрен, анимиран находчиво с гротескните кукли на виновната за Фолклендската война 82-ра Маргарет Тачър, на принц Чарлс и на Тони Блеър.

Вълните от неконтролируем религиозен екстаз, които присъствието на Марадона предизвиква са безпрецедентни, несравними. “Никой няма да прави тридневен траур, когато със Зидан си заминем” прочетох някъде изказване на Мишел Платини, по повод кончината на десетката. Най-хубавото във филма на Кустирица са наслагванията с откъси от собствените му филми, което слепване с историята на Марадона правят материала да звучи особено специален и музейно художествен като документ. Те не са просто нарцистични формалистични колажи , а смислово оправдани откровения. Когато Диего споделя многобройните си постнаркотични преживявания в състояние близко до смъртта, гледаме извадки с възкръсването на култов циганин, неизтребим герой от сатирата “Черна котка, бял котарак”(1998). Когато Диего си спомня как са играли като деца в гетото часове наред и след скриване на слънцето в тъмното на нощта, как това им е оформило и снабдило с една вълшебна координатна система за ориентация, каквато децата от нормално функциониращи “бели” държави не могат да имат, тогава Кустурица “пуска” откъс от източноевропейски индивиди, които се лутат в игрище потопено в мъгла от “Спомняш ли си, Доли Бел?” (1991).
Пътят за успеха и провала изглеждат изначално предначертани за хулигана-революционер Диего, като в древногръцка драма; такава е съдбата на всеки “човешки бог”. Тези пътеки не си противоречат и не, не са диаметрално протиповоложни. Културата на Южна Америка (и не само) има нужда от митове, и този за Марадона е непоклатим в пантеона на техните “мъченици за народа”. Всяка простотия му е простена по дифолт, наопаки – търси се промисъл от висш порядък. Така (ни)работи мозъкът. На кой му пука за отличниците? Чувството ненавижда норматива. Веднъж крал- завинаги крал.

Кому принадлежи светлината, проклетият ореол, тръненият венец, всеобщото обожание? Метафизичен въпрос, който няма няма нищо общо с имената на икономическите победители, нито с марионетките от томболата на Световния ред.

Любим момент е уличната и финална сцена, когато хитрият манипулатор (в най-добрия смисъл) Емир среща Марадона с музиканта Ману Чао (1961-). Подвил коляно популярният “френски испанец” свири и пее на крак с китарата си прочувствено парче посветено на Диего. Текстът разплаква. Песента е отвъд фен-фолклора, всяка една дума взривява сърцето на зрителя, строфите са своеобразно прощално сбогуване с младостта, с живота, епична дитирамба романтизираща архетип за вечността. За какво говорим, та шибаните павета на тротоара дори скърбят, ликуват и възпяват в едно. Да. В този едновременно мимолетен и безкраен момент Ману Чао е нищо повече от топка любов в краката на титана. А той, титанът 2005-та вече е развалина, с тежко деформирани от постоянните злоупотреби тяло и психика, лицето е подпухнала маска на някогашното “Бока Хуниорс” дете-вундеркинд целунато от Небесата, очите са скрити зад масивни черни очила, дебелите ръце с още по-тежките златни часовници на всяка са натикани дълбоко в джобовете на бермудите, сякаш за да не позволят на статуята да се олюлява и да й запазят статут на равновесие. Накитите, диамантените обеци – всичко по него мирише на некропол. И въпреки ступора, въпреки десетилетията на деградация стиснатите в забравено заклинание, извити като на индианския тотем на Монтесума устни започват да се разтягат. Ужасно бавно и ужасно безмълвно… Кустурица улавя и иконизира всяка секунда от това.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/

btw, няма как, колкото и пъти да преглеждам този филм, да не се сещам в същото време и за начина и любовта, с която Паоло Сорентино великолепно портретува своя въображаем и също толкова истински Марадона в “Младост” 2015 и “Ръката на Бог” (2021).