14 години след In Bruges сценаристът и режисьорът на “Три билборда” и “В Брюж” Мартин Макдона събира отново Брендън Глийсън и Колин Фарел в история, която се развива в най-отдалечения остров на Ирландия през 20-те години на миналия век.

Глийсън и Фарел видимо остаряват прекрасно. Репликите им са великолепно разписани, ролите им – подарък от Макдона, каквито са тези на дуета Самюъл Джаксън-Траволта от Тарантино, например.
Трагедията и комедията са перфектно съчетани.

Годината е 1923 г., до измисления остров Инишерин долита ек от ирландската гражданска война, удобна и внимателно използвана метафора, предвестник на задаващия се конфликт на острова. Всеки ден в 14:00 ч. млекопроизводителят Порик (Колин Фарел) се обажда на най-добрия си приятел Колъм (Брендън Глийсън) и двамата отиват в кръчмата. Първият е семпъл народен човек, който може да говори с часове за изпражненията на своето магаренце; докато вторият е “мислител”, който пише музика, свири на цигулка. Случайността ги е направила неразделни до момента, в който Колъм налага раздяла със садо-мазохистичен ултиматум.

Депресиран от чувството, че времето му се изплъзва, и твърдо решен да направи нещо творческо с годините, които му остават, Колъм изключва приятеля си от жизненото уравнение. Перверзно сериозен обещава, всеки път когато Пoрик го заговори, да реже по пръст от ръката, с която свири на цигулка. Така пали свеща си от двете страни, а шокиращата “наказателната” акция става макабрено огледало на класически, изначално неразрешими въпроси.

В “Банши от Инишерин” (заглавието е с траурен музикален привкус) има много цитати и трагикомични моменти, но основните проблеми на Макдона са метафизични. Точно както съседката на Порик, прилича на въплъщението на смъртта на Бенгт Екерот в “Седмият печат” на Бергман, така и язвителният диалог на Макдона прави кръгчета около екзистенциалната тема – какво ще остане след нас, какъв и в кое е смисълът от живота – да бъдеш добър, тоест – тих, скучен, обикновен, стоически понасящ жребия от картите си, или да се изолираш във въображението си, ако имаш такова, за да изчегърташ двентуално завет за низходящите от теб…

Докато Колъм заявява, че никой не помни добрите хора, но всеки до един знае името на Моцарт, Порик го репликира: “Ами аз не го знам!”. Зад шегата се крие ужасът от това да бъдем забравени, когато умрем, истинската причина за доброволното саморазрушение на раздразнения и унил Колъм (неспособен другояче да реши битийната загадка, освен чрез лимитиране на възможностите).

Визуално операторът Бен Дейвис и сценографът Марк Тилдесли създават живописни интериори, които напомнят платната на Вермеер и композициите на датския режисьор Карл Теодор Драйер, а композиторът Картър Бъруел подчертава авторски качествата на филма с идилични рефрени. Целият актьорския състав е безупречен, перфектно податлив в меланхолично гениалните ръце Макдона.

В “Банши” има и щрихи на нежност, леко объркващи, след вълните на упорита и методична автооомраза на Колъм.

btw, Бари Кийгън в ролята на Доминик почти открадва филма. Забавно трогателната му автентична недодяланост и грубост само разкриват затрогващата уязвимост на героя му – истинско съкровище.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/