Убийството на Троцки (1972)

Anton 18.03.2022 0

„Убийството на Троцки“ The Assassination of Trotsky) е френско-английско-италиански филм от 1972 г. на американския кинорежисьор Джоузеф Лоузи (1909-1984), на който едва ли щях да обърна внимание, ако не беше участието на Ален Делон. Главната роля на Лев Троцки ака Лев Давидович Бронщайн се изпълнява от уелския киноактьор и мегахоливудска звезда Ричард Бъртън (любим от Equus (1977) по Питър Шафър ), към този момент вече в залеза на алкохолизма си. В ролята на Франк Джаксън е нашия човек Ален Делон. Ролята на Гита Самюълс се изпълнява от австрийската киноактриса и голяма любов на Делон Роми Шнайдер.

Сценарият е толкова лош, че филмът присъства в почти всички класации за най-лоши филми. Именно скрипта е причина първоначално Dirk Bogarde да откаже на Лоузи (с когото е заснел вече пет филма) и главната роля да отиде при по-непретенциозния Бъртън. Действието буксува в нелогични, но пък повторяеми сцени с нищоказващи невротични миш-маш диалози. Дразнещо нестабилна и истерична, “червената” героиня на Роми Шнайдер е куршум с изместен център на тежестта. Може би само камерата прави забележими опити за спасение на потъващия кораб.

Психологическият портрет на своя маниак Ален Делон прави добросъвестно и всеотдайно. Играта му е топ, без значение за мен доколко се припокрива с прототипа.

Тиковете, френетичните му движения в пространството са трудни за следене и главозамайват, но абсолютно акуратни на комплексите и лудите проблясъци в обърканото съзнание на испанеца и агент на съветските служби Франк Джаксън, ака Рамон Меркадер.

Политическата несъстоятелност и невежество на филмовия Рамон са в чудовищна диспропорция с херостратовия пламък да се отърка и разпише в историята.

Финалната сцена е чудесно представя как самоидентификацията на Франк минава единствено през акта на насилие, през атентата. Без жертвата си той е никой. Съветски вестник пише, че убиецът на Троцки се е идентифицирал като Жан Морган Вандендрайн, близък приятел на убития.

Когато го питат в ареста кой си ти, за секунди треската му изчезва, лицето му се прояснява, очите му се избистрят и зловещо увереният отговор, който идва, е -аз убих Троцки.

Така ни го показват поне Лоузи и Делон. В реалността Рамон, вербуван за НКВД от собствената си майка, едва ли е бил толкова психотичен и идеологически объркан. След като уверено забива ледокоп в главата на Троцки на 20-ти август 40-та година той излежава цялата си 20 годишна присъда за убийството. После, обкичен с почести от КГБ, работи като учен в Института по марксизъм в Москва. Агентът умира чак 1978-а в Куба, погребан обратно в Москва с името Лопес Рамон Иванович. Герой на Съветския съюз. Награден е и с медал “Златна звезда” и орден “Ленин”.

One of the films included in “The Fifty Worst Films of All Time (and how they got that way)

Тази филмова творба би трябвало да се разбира като психо портрет на Франк Джаксън, убиецът на изпратения в изгнание руски комунистически лидер Троцки. Наративът се занимава с хронологията от последите 3-4 месеца от живота, до август 1940-а, когато е убит. Независимо че сценарият е пълен с пробойни, а действието е тромаво заснето предимно в интериорен сет, филмът носи своето очарование най-малкото заради социопата на Делон.

“Този филм беше за мене нещо като катарзис: Троцки и Сталин бяха призраците на моята младост. Сигурно е, че всички пътища тръгват от Маркс. Не е сигурно, дали стигат до някъде…Исках филмът да бъде “очистващ”, антисептичен. Подготовката за снимките беше дълга и трудна. Не смятам, че филмът може да развихри обратните политически страсти, защото в нито един момент не съм вземал страна и съм следвал, доколкото съм могъл, следите на Историята.”

Джоузеф Лоузи е потомък на знатна фамилия в Уисконсин. Младият Джоузеф изучава философия, но постоянно се интересува от театъра и идеята да работи заедно с Бертолд Брехт. След няколко късометражни филма за Метро Голдуин Майер, създава и първия си голям филм – “Момчето със зелена коса” /1948/. Докато снима “Хищникът” /1951/ в Италия е призован да свидетелства пред Американската комисия за “лов на вещици” – разобличаване на комунисти във филмовата индустрия. Лоузи отказва и за да избегне познатите тактики за сплашване напуска Съединените щати, избирайки Англия за своя втора родина до края на живота си. През следващите години режисира под псевдонима “Джоузеф Уолтън”. Опитва се да възвърне слава си в трилърите “Срещата” /1959/, “Престъпникът” /1960/, “Ева” /1962/. Последвалите години са белязани от разнообразие в знака на успеха – от високоценени творби, през компромисни хитове с високи приходи до минорни естетически творби с малки печалби…:”Прислужникът” /1963/, “Осъденият” /1963/, “Кралят и родината” /1964/, “Произшествието” /1967/, “Ударът” /1968/, “Тайната церемония” /1968/, “Посредникът” /1970/, “Убийството на Троцки” /1972/, “Къща на кукла” /1973/, “Романтичната англичанка” /1975/, “Господин Клайн” /1976/, “Дон Джовани” /1979/.