Спенсър (2021) – god save the queen, ама не и принцесите

Със Spencer / Спенсър (2021) Пабло Лараин показва един портрет на Лейди Ди откъм хастара, затова и заглавието взима моминското й име. Виждаме принцесата на Уелс като обикновено момиче, което обича красивите неща, но корените й са много повече към “Клетниците” и “Фантомът от операта” отколкото към фенси-репертоара на богаташа – бърбъри, ловджийски кучета, масивни бужута, ролсройси-катафалки и петстепенно меню. Действието рамкира три от коледните дни на 91-ва. Тази 91-ва година, в която Михаил Горбачов разпуска окончателно и завинаги Съветския съюз и родните червени михлюзи полудяват. Същата шибана година, в която краля на попа Майкъл Джаксън пуска албума Dangerous и светът се смахва и вече не е, ама хич вече не е същият. Та точно в тази година и тези три коледни празници Даяна (Кристен Стюарт) взима (allegedly) файнъл десижън да се раздели със съпруга си принц Чарлз (топло заключен в нещастието на жребия си Джак Фардинг) и да заебе смазващо тежката кралска корона. Да, богатите плачат, но и има защо.

пастелна и меланхлочна, цветовата палитра в Spencer е жестока, какъвто е и този синдърела-шот

Бракът на Даяна и Чарлс отдавна е с температурата на отстрелян с фазан. Коледното “парти” – също с температура на отстрелян дивеч, се случва в Сандрингъм, Норфък, мразовито, обитавано от призрака на кралица Виктория място. Съвсем предсказуемо бедната Виктория се появява на Даяна от време на време, като предупреждение за съдбата й – готина референция към ролята на призраците в един друг филм на Кристен Стюарт.

Хареса ми солидната спазила всички академични протоколи за киноконструкция арка на филма – някак иде естествено когато обект на работа са именно последствията и природата на институционалните порядки, произход, статус, лешоядите от табнлоидите. Филмът започна и завърши с градинско плашило. Добре подбран символ и метафора. Да, малко сладникав и лесен ще кажеш, но какво от това, аз лично го приемам. В началото плашилото, което я отбива поршето й по пътя към коледното изтезание е сантиментален мост към бащата, към сладостта на наивните невинни години – а в края на филма плашилото вече е трансформация на самата Спенсър. Роля, която самата Ди облича за да демонстрира независимост за да шокира и за да оцелее за още малко време. Правилото за пушката, която трябва да гръмне в трето действие на Чехов също е вкарано в действие.

животът в хербарий не е за всеки. не знам какво липсва, но като цяло този биопик не ти дава достатъчно причини да ти пука за съдбата на Даяна

Хареса ми и вниманието в детайла, който предава усещането за чуждата на простосмъртния вселена на живот по протокол, живот в институция, мумифициран живот в музей, където тялото е приучено да върши неща, които сърцето мрази. Предадена е армейската педантичност в кухнята. Изобилието от храната – повече от това съм виждал само у филмите на Питър Грийнъуей, влиза в замъка буквално подредена във военни сандъци, носени в маршова стъпка, по устав и под зорък надзор на началник. Фалш бетониран в куха традиция, който мачка и в крайна сметка погубва. Монархията смуче. Евала на Тимъти Спол за достоверния кафкиански фейс; риъл блюстител на Буквата и UK-дегенерат.

Това е една от най-тъжните истории на света” – констатира семпличко в духа на Стоичков Кристен Стюарт, която прави нюансирана и отдадена истински на трагичния образ роля. Истински бе и епизодът, в който си причинява болка с клещи, заклещена в отчаяние, бореща се да се усети жива. Повръщането, компулсивното тъпчене са все моменти, които режисьорът ползва умно. Кинаджийски сцената, в която Ди къса перления накит и поглъща топчетата паднали в супата й под погледа на слисания дворцов етикет ми е топ, сякаш (време за комплименти) режисирана от Никълъс ван Рефн или Такаши Миике. Но да видим и “беквокалите” – Сали Хокингс определено кради вниманието със своя останките-на-деня*-пърформънс и е достатъчен повод да гледаш SPENCER и видиш сам за какво става дума. Бъкингам-админите сигурно се въртят на шиш от филма, както Ватикана след “Младия папа” на Сорентино.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем кралските си киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

  • The Remains of the Day (1993) със Сър Антъни Хопкинс, естествено
5/5 - (2 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.