Грехът на Микеланджело (2019) – трудно е да бъдеш Бог

Der schwer gefasste Entschluss/Es muss sein! Tежестта, необходимостта и значимостта са три вътрешно взаимосвързани понятия: само това, което е необходимо, има тежест; само това, което тежи, е значимо. Милан Кундера/Непосилната лекота на битието

С Il peccato (2019) Андрей Кончаловски дава своята лепта в интепретациите по живота на гения Буонароти. Филмът предполага визуално пиршество и Кончаловски не пести “продукти”. Костюмографията изглежда акуратна, камерата отстрелва пейзажите на Карара в изумителни ъгли. Флоренция е алхимична смес от кални, пълни с кокошки, пияници и пикня улици и лицемерен дворцов разкош. Кончаловски хваща отрязък от живота на Микеланджело в началото на 16-ти век, когато завършва фреските по Сикстинската капела в Рим. Време в което и папа Юлий 2-и, покровителят му умира. Наследниците на папата от клана Дела Ровере държат Микеланджело с договор за завършване на гробницата му. В същото време новият шеф на църквата папа Лъв 10-и и гангста крюто му от дебелата фамилия на Медичите също обвързват Микеланджело с договор, този път за изпълнение на фасадата на базиликата Сан Лоренцо. Ето в каква грубо нагнетена, унизително непосилна за работа обстановка на нечовешки дедлайни и отчайващо невъзприемчиви, фрашкани с кървави дукати главорези трябва да оперира златното, умопомрачено длето на маестрото. Духът на Микеле допълнително е разкъсван от собствени демони, стремежът да стигне демиурга е скандален дори в собствените му възпалени от амбиция очи. Не мож набута гений в човешка мярка и закони. Мик е рожба на ситуация, която брутално разбулва непримиримия дуализъм на тялото и душата, основен принцип на човешката същност.

Изкушава и ме забавлява богохулната мисъл, че Кончаловски представя версия, в която сам по руски се осмелява да се идентифицира с “Лудия” и това, което виждаме в Грехът са неговите собствени реакции и избори на етичните, моралните и художествените дилеми на Лудовико Симоне.

Разговорът на Данте с Буонароти поседнал на един карарски зъбер е манипулативно пивка на ръба на кича сцена, към която май всеки режисьор би посегнал (Ларс фон Триер как вкара Данте в Къщата на Джак). Хареса ми тежката стотрийсеишест минутна метафора с чудовищно огромния, бял като захар и смъртоносен мраморен къс, която спокойно може да се сметне и за гръбнак на филма. Мраморът, скъпоценният материал от който зениците на Мик се разширяват като тези на чичо Скрудж при наличието на дъжд от жълтици.

По-ценен от всеки жилест карарски убиец, обаче е Алберто Тестино. Актьорът (спомня ми починалия Масимо Троизи от Пощальона ‘1994) видимо обладава мощта, трагизма, ако щеш и маниеризма на прототипа си. Кончаловски го е спуснал да се търкаля от високото, за да може каквото се долу яви на сет, да звънти съвършено и без излишък.

“Преди 50 години с Андрей Тарковски написахме сценария за “Андрей Рубльов”, който показва живота на средновековния художник, но въпреки това няма сцена как той изографисва икона. Това не е типичният биографичен филм/ След като написах сценария за Il peccato разбрах, че това е един вид продължение на Рубльов.” А.К.

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.