Затъмнение (1962)

Витория/Моника Вити (1931-2022) е преводачка на арт статии и любовница на Рикардо (Франсиско Рабал). Филмът започва с раздялата им. Рикардо е в ступор, Витория е отегчена. Лицето й е гипсова отливка. Единственото, което се движи и издава звук в обзаведения с живопис апартамент е малък задъхващ се вентилатор – между двамата отдавна няма въздух (същият вентилатор, по късно и вече смален е в ръцете на Пиеро). Когато дърпа пердето вместо природа Витория вижда внасяща смут, подобна на атомна гъба водна кула. Кулата е част от ЕУР (Esposizione Universale di Roma) – кварталът на заможните консервативни, но и модерни за края на 50-те богаташи, вкопчени в историческия център с неговите минало, дворци, антики. Гъбата и огромният Palazzo dello Sport, който виждаме, са построени по времето на фашистката епоха за Експо, което така и не се е състояло.

Витория е отдавна празна. Забавлява се с приятелка като се правят и имитират кенийки. В тематично колониалното парти танцуват пародийно, наричат чернокожите маймуни. Смеят се звънливо. Африканският епизод е гротескно остър, Антониони не крие какво мисли за лицемерието на средната класа. В следващ епизод Витория с приятелката си летят над Рим, на разходка с двойка пилоти. Емоциите отново са външни, колкото пo-шумни толкова по-отчаяно крещят SOS.

Покрай майка си Витория попада в старата фондова борса в Рим. Така наречения Храм на Адриан на Пиаца ди Пиетра. Майката е истерично пристрастен играч, здраво зациклила на тема пари. Една от многото самотници тресящи се в страх от мизерията. Страх от от душегубките на живота им, оттам и ожесточената стръвнина, с която вкопчена в спекулациите с книжа масата безумци крещи, търгува и губи умопомрачено. Глъчката в борсата се вие в кресчендо и добива абстрактни размери. В кратка сцена Витория наблюдава как загубил 50 милиона лири чичак с осанката на Алфред Хичкок (неслучайно-М.А взима не малко за двойниците от него) сяда в едно кафене и започва да рисува съсредоточено маграритки в тефтера – сюрреализъм.

Освен че е пълен контраст на ЕУР борсата е смисловият гръбнак на филма, сърцето на безчувствения капитализъм (оксиморонът е умишлен), символ на абсурда, самотата, отчуждението. Тя е предизвестие за буря, парфюмът на моралния фалит (Антониони, без да е комунист открито мрази буржоазното лицемерие, мрази и девалвиралата дума морал).
В борсата призракът на бедността танцува заедно с този на атомната война (1962-а е кризата в Куба, преди това 1958-а е Берлинската криза; геополитически the brave new world е бил пред угрозата на Трета световна война). Мярка се, както казах и наци-призракът на Бенито Мусолини с квадратния колизеум Palazzo della Civiltà Italiana, гигантската църква Сан Пиетро е Паоло и други архитектурни мега-“затъмнения”.

В борсата Витория попада на неуморимия брокер Пиеро/ Ален Делон. Пиеро е леден ангел, безпринципен чирак на дявола. Френетично телефонира в спринт в мелето от граждани и продавачи на акции, всичките драскащи трескаво цифри в бележниците си. Пиеро говори свободно (Делон е изцяло дублиран на италиански) единствено за алфаромеото и беемвето си. Истинската любов в превзет от материалното свят изглежда mission impossible, химера – двамата с Витория се целуват през стъкло. Гениална хрумка на Антониони. Видимоневидимата преграда само за малко носи следи от волята им за близост, после и тези мимолетни доказателства се изпаряват.

Двамата редовно се срещат в квартала на Витория, на кръстовище близо до олимпийския хиподрум (сега съборен), на ъгъла на Viale della Tecnica и Viale del Ciclismo, близо до строеж. Антониони обръща подробно внимание на всички детайли на местоположението им – педантично се изреждат дървета, пръскачки, медицинска сестра с детска количка, минаващ автобус, вода, течаща от дърво към канализация, улични лампи и т.н., Един вид, монументализира това не-място, по думите на антрополога Марк Оже, според който връзките между отношения, история и идентичност на публични места взаимно се заличават. С две думи това място дава усещане за безпокойство, сякаш говори: животът тук трябва да те (или ще те) направи нещастен. Всички тези подробности се връщат и във финалната сцена. Имаме ново усещане за реалността (Алберто Моравия).
Аморфна листна маса се вълнува в чернобяло море – напомня Blow Up (1966). Строителният ивентар, безсмислените вълнички на варела с черна вода, в който се джуркат боклуци – движенията на незначителното правят вътрешната пустош очебийна – са многократно обект на оператора. Градските лампи облъчват като над смъртноболен. Индустриалното бездушие при Антониони е тегаво, но и мазохистично очарователно.

Консервативният вкус и богатството на апартамента на родителите на Пиеро където той води Витория е друго интересно нещо, което трябва да се отбележи, заото, ако не стана ясно архитерктурата е доста важна за иконологията на Антониони. Близо до квартала Гето, в Palazzo Patrizi-Clementi-Ascarelli, с изглед към площада Санта Мария ин Кампители с бароковата църква от Карло Райналди той няма нищо общо с модернистичния апартамент на левия интелектуалец Рикардо. За Пиеро преводите на статии за изкуство на Витория са пълни глупости. Протагонистите за абсолютно заменяеми. Пиеро отблъсва набързо девойка на име Бестиола, под предлог, че си е сменила цвета на косата. Такава ще съдбата и на Витория (също с трансгресивни жестове по време на афро-маскарада) – една от многото подсказки за любимата на Антониони тема за двойниците.

Атмосферичните картини на социална анемия, разходките на блуждаещата (всъщност прецизно хореографирана от Джани Ди Венанцо) камера, dead time-моментите, протяжните,магично натоварени жестове визуалният сторителинг с безлюдните модерно градски пейзажи правят филма да звучи като поема. От астро-феномена в заглавието, рефериращ към колективните турболенции в поведението и параноята – символите в The Eclipse са безброй.

Млади, красиви и кухи като манекените на Де Кирико, Пиеро и Витория играят желание без да го имат. Уговарят се за среща, на която спонтанно никой не пристига.

Апетитът за отдаденост е бил фалшив. Човешка връзка няма, нищо драматично не се случва, но пък филмът продължава. Отново се редуват баналните неща – парчета от строеж, пешеходци, голи улици, варелът с вода и боклуци. Неразбираемият шепот на листата. Времето се взира в нас – анализира мъдро Скорсезе финала на Затъмнение – времето се взира в нас и животът продължава, светът се превръща в черупка около празнината на тези двама души. Нищослучването е материята, или по-коректно е да се каже антиматерията на филма.
На срещата на двамата идва единствено зрителят, ловко манипулиран от Антониони. Даже в последвалите седем минути продължаваме да търсим и отгатваме силуетите на Витория и Пиеро в минувачите.

L’eclisse е последната част от класическата трилогия на Michelangelo Antonioni (1912–2007), започнала с „Приключението” и продължила с „Нощта”. Филмът (последен черно-бял на М.А.) печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1962 и освен това е номиниран за Златна палма.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

Други филми на Антониони:

Identification of a Woman (1982)
Приключението (1960)
Фотоувеличение (1966)
Професия репортер (1975)
Отвъд облаците (1995)
Нощта (1961)

5/5 - (1 vote)
5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.