Ирина (2018)

Ирина

Млади родители борят живота в Перник. Картината е зимна. Ирина работи в кухнята на магистрална кръчма, а мъжа й Сашо, безработен, я чака да донесе каширана бира. Подпомага домашното огнище като копае незаконно въглища от незатворена шахта в двора им. Докато тя обръща кюфтета той обръща по-голямата й, също безработна сестра – като него на издръжка на Ирина. Сивата картина става тегав мрак, когато в една и съща вечер Ирина е изхвърлена от крайпътната дупка, вкъщи заварва кака си на калъп със Сашо, а малко по-късно, срутилата се над главата на неверника галерия го прави инвалид. Пръст в инцидента има съседа Варлаам (страхотен Красимир Доков), чийто опити да се топли и той с безплатна руда малко преди това Сашо егоистично е порязал. Полицията затваря незаконната шахта. В “Левиатан-държавата” на Хобс гражданите са безгласни букви. В очерталата се безизходица Ирина пробва да припечели като проститутка – неуспешно. Тогава пред очите й попада обява за сурогатна майка и се запознава със света на хората, готови да платят много пари за да имат собствено дете. Откликва на една от обявите и скоро е потърсена от богато семейство. Сделката скрепява бездушен адвокат, както си му е реда.

След социално острия трамплин филмът тематично плонжира в руслото на прошката и майчинството, с които и етикети авторите му го опаковат и продават. За режисьорката Надежда Косева (късометражния “Омлет” 2009) това е първи пълнометражен филм, дебют е и за Мартина Апостолова. Възпитаничка на Цветана Манева и Снежина Петрова, лицето на Мартина изнася всичко, заради което филма си струва гледането. В добросъвестната й физическа подготовка няма и сянка на съмнение. За Ирина, в интервю за webcafe споделя, че тя е от хората, при които “няма стоп, за да се замислят какъв им е животът”, а вместо това просто го живеят както могат и се справят, с това, което имат. И според мен изобщо не си дават сметка колко им е тежко. Точно така успява да изглежда и самата тя в “Ирина”. Осъществената духовна връзка с отчаяно искащата дете Ева/Жамбонас е красива и катарзисна кулминация.

Представям си колко добре би бил използван потенциала й, ако машината на времето и късмета я беше запратила във филм на Ким Ки Дук докато беше жив, във филм на Нури Биле Джейлан или в каста на режисьор на Румънската нова вълна, на която толкова много българските режисьори искат да приличат. Но румънците си имат своите актьори, които да им транслират “тежка действителност” за експорт.

За съжаление говоренето в “Ирина” куца. Всички тенденциозно събрани, извикващи насила съчувствие сценарни ходове мога да преглътна, но пейсинга, темпоритъмът с който актьорите разменят репликите си дразни дълбоко. Уж реализъм, а словесно никаква автентичност. Не става въпрос за думичките от жаргона – написани на хартия може да стоят добре, а в начина и момента на поднасянето им. Това е и причината да не мога да се идентифицирам като зрител с никой и нищо в “Ирина”; емпатийно оставам заключен. Както бях и в “Безбог” (2016) впрочем. Жалостивите музикални подпури на композитора Петър Дундаков също не помагат особено. Говоренето е традиционен за българското кино проблем, който по-лошо- не знам дали въобще се осъзнава от режисьорите като недостатък или е умишлено култивиран и търсен “ефект”. Ясно е, че актьорите идват от театъра и под актьорско майсторство се подразбира театрално майсторство, но не мисля че те носят тази отговорност когато се снима.

Ирини Жамбонас („Маргарит и Маргарита”, 1989) помня с респект като част от тежката артилерия на Малък градски театър “Зад канала”, а Kрасимир Доков харесвам още от „Разследване” (2006) на Иглика Трифонова, винаги е приятна гледка. Александър Косев (режисьор на Петя на моята Петя ‘2022) е супер, но комедийната му сила е използвано в много грешна посока. Сцената, в която сестрите го натирват с лопати е нелепа, както са нелепи и зорлем експлоатираните класови клишета. Христо Ушев(32г.), навярно много талантлив млад актьор, според мен се намира в грешния филм. Не ме убеди и далеч по-опитната Касиел Ноа Ашер.

На финала Ирина, вече драматично износила и преживяла болезнено раздялата с бебето, стои на прага на пернишката си къща, където я посреща цветовата палитра на оператора; огрява кадъра в пастелни позитивни тонове, контра на болничното индиго и сажди в началото; кофти решение, но пък разбираемо. Но все пак, да не забравяме, филмът е за трънливия път към прошката, майчинството и любовта (без ирония) и като такъв си трупа заслужен актив по фестивалите.

5/5 - (2 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.