“Правят се филми, които продават сапун. Защо един филм да не продава мир?”

С Hiroshima mon amour Ален Рене (Миналата година в Мариенбад 1961) преплита три сюжетни линии – документални кадри от последиците след атомната бомба в Хирошима, интимно нежни сцени между двама души и техните истории. Разказът е за невъзможната, но атомно яростна любов между френска актриса (Еманюел Рива – Amour 2012, Léon Morin, Priest 1961 ), снимаща международен антивоенен филм за Хирошима, и японски архитект (Ейджи Окада). Войната е отнела близките им, войната ги е и събрала. Временно – тя се връща в Париж. Имат само едно денонощие заедно, докато може би следващата война…

Виждаме физиономиите на безименните постядрени любовници малко след 14-тата минута. Преди това гласовете им напевно ни въвеждат в транс, а камерата лети на улиците на пострадалия град. Пред нас се миксират кадри от преплетените тела на двамата с кадри и статистика от атомната атака.

От утрото на 6-и август 1945 и бомбата Little Boy убила близо 230 хиляди души са минали 14 години. Оттогава двамата имат нови семейства. За нея той е “Хи-Ро-Ши-Ма”, за него тя е “Невер”, нейният роден град, мястото на любовта й към немски войник, мястото където го губи; мястото на което паметта й я връща постоянно. Убиват немския войник в деня, в който освобождават града. За да я посрамят и накажат, сънародниците и французи и отрязват косата (аналогия с радиацията и косите на жертвите й в Хирошима) и я държат в мазе, докато се “вразуми”. Иска се психическа концентрация за да проследиш и разбереш как работи механиката на паметта.

Историческата катастрофа на геноцид и личната драма в камерната връзка на двойката се кръстосват смислово и емоционално. Любовта става киноекран за еднократна чернобяла прожекция. Филмът отеква като поема на Паул Целан. Двамата говорят често в трето лице за себе си, което силно напомня Нашата история (1984).
Сценарият е на Маргьорит Дюрас, която получава и номинация за Оскар 61-а година. Мичио Такахаши и Саша Виерни правят подвиг с камерата. Близките планове на лицата са плакатно-монументални, в съзвучие с лиричните думи и мемориала, който героинята на Рива снима.

Монтажът е нелинеен, Ален Рене(1922-2014) смесва много неща – звуци, мелодии, самостойни картини-етюди, образи на тленност и вечност, кадри от минало и настояще, психологични травми и разкази, които се оглеждат и припознават един в друг. Пърформънсът на Рива като тоналност има много общо с този на Жана Моро в Асансьор за ешафода (1958).

Лентата няма ясни начало и край. Името Хирошима Рива разчленява на срички – разбива топонимията на травмата – страхотно решение на Ален Рене. Дадаистичен жест, аналогия на фрагментацията на кадрите. Бунт срещу ужаса, символ на ограничената способност на разума да обеме и реагира на болката, но и на топлината от близостта. Красив и дързък като стил, заради всички изброени достойнства заглавието се смята за флагман на Новата френска вълна. Известният френски кинокритик Жорж Садул пък го намира за толкова революционен и новаторски, колкото е и Гражданинът Кейн (1941).

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg