Doucement les basses е може би единствената откровена комедия с Ален Делон, за която се сещам. С Жак Дере са направили заедно не един и два хита – Борсалино, Борсалино и Компания, Un crime, Трима мъже за убиване, Плюшеното мече, но само Басейнът (1969) предхожда По-тихо там!

Easy Down There! (1971) ще бъде запомнен най-вече с това че Делон си партнира с бившата си муза Натали (очарователно фатална, с финеса си от Le Samouirai 1967) една-две години след като я е заменил с Мирей Дарк. Това все пак генерира някакъв допълнителен интерес към по френски непочтително-игривата фабула, в която Ален захвърля свещеническо расо заради безпътна, но любима съпруга.

За феновете на Ален филмът е задължителна спирка. Все пак той още е в най-силното десетилетие от дългата си кариера. Тук преобладава физическата му игра. Движенията на тялото му изглеждат като Вълка от съветската анимация Ну Погоди – хиперактивен, екстатичен, нервен, с жестове сечащи ефира като шпага, цигарата житан като диригентска палка и тя ожесточено играе в устата му. От днешна гледна точка сцените, в които от богословски ъгъл абат Ален и Paul Meurisse (страхотен; двамата се срещат и в Le gitan (1975)) обсъждат има ли душа жената биха му изяли главата, но тук сме началото на 70-те, натрапчивото търсене на сексизъм в изкуството тепърва предстои. Както Вълка от Ну Погоди, така и Ален Делон са виновни Ad Hominem и не отговарят на днешните културни стандарти.

Комедията във френското кино е нещо различно. Смехът, ако въобще го има идва на последно място, по скоро става въпрос за определена философска игра на ръба на фарса, на осмиване и подлагане на дискусия на порядките, нравите и установените правила, където протагонистът обикновено е борбено, пропито от деизма на Русо същество.

Фейсът на Ален Делон с кръглите черни очила е като от Убийството на Троцки (1971), а маниерите доста напомнят по-късния му L’Homme pressé / Бързащият човек (1976). Кинематографично Doucement les basses е бижу, доказателство за което са чернобелите бекстейдж снимки.
Заглавието извика необяснимо силно чувство на носталгия и меланхолия у мен. Не само за невъзвратно загубеното усещане за вкус към живота характерно за тази епоха (френските седемдесе), но и за плеядата (за първи път използвам тази дума) актьори, на които днес просто няма аналог.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/