И тримата от десетилетия бачкат като пазачи в известен ню-йоркски музей за класическо изкуство. И тримата си имат любими произведения, които правят работата им едновременно призвание и средство за задоволяване на естетическите им нужди. А нуждите им, повярвайте, са от особено големи размери.
На какво е способен един изобретателен и болезнено влюбчив мъж за да спечели и задържи любовта на друг мъж?
Франк Оз (Прецакването, Bowfinger) не е сред любимите ми режисьори, но в Death at a Funeral е магьосник (тази година Нийл Лабют му направи холивудски клонинг).
През 70-те и 80-те имаше една популярна детска игра „Simon says”. (В БГ „влезе” с култовия „Чоки”.) Един от играчите е „Саймън”. Останалите правят каквото Саймън им каже, но само ако то започва със „Саймън каза”. Тези, които не изпълняват са аут, тези, които не усетят кога Саймън блъфира, също.
В тази бухлата баница за секс с екс и други изконни права на многодетни родители, Мерил Стриип е страдащата (доста неубедително, между другото) от гузна съвест собственичка на гурме-сладкарница, която преживява бурен ренесанс с бившия си мъж Джейк (Алек Болдуин), преди морализаторския жезъл в ръката на Nancy Meyers (Something's Gotta Give) непоколебимо да я захвърли в обятията на Стив Мартин- самотен, наскоро разведен архитект.
Зашеметяващата стоп-моушън анимация Fantastic Mr. Fox на Уес Андерсън (Кланът Таненбаум) по една от най-великите книги за деца писани някога ( „Фантастичният господин Фокс” на Роалд Дал ) е пример за достойна екранизация на велико произведение и трибют на един титан към друг.
В момента, в който си склонен да повярваш, че си чул и видял достатъчно, за да приемеш героинята на Сандра Хюлер за хладнокръвно и манипулативно чудовище, фокусът се сменя в противоположна посока и излиза доза аргументи за потенциална пасивна агресия и доброволното късане на връзки с действителността на мъжа ѝ. Това нарочно поставя на изпитание устойчивостта на убежденията ти като зрител – ако въобще убежденията, вече извън киното, се формират на база натрупани аргументи.
