“80-те са като че ли перфектната среда – любопитството към иновациите е близо до днешното, но периодът е достатъчно далечен, за да изглежда неопитомен, екзотичен.”

Ако в този момент някой снима сцена, в която героят слуша музика от обикновени iPhone-ски слушалки, то когато филмът излезе, моментът ще бъде неавтентичен – героят е твърде възможно вече да има AirPods. Ако той/тя слуша музика през някое минало десетилетие, единственото предизвикателство е достоверността в пресъздаването на средата. А това все повече се превръща в изкуство само по себе си. Stranger Things показа как можеш да се оставиш напълно на поп културната носталгия и това всъщност да не бъде просто подправка, а реална основа на сериала.

Напоследък всъщност саундтрака на Кайл Диксън и Майкъл Стейн е на честа ротация при мен. Spotify казва, че често слушам и новият на Blood Orange, проектът на Дев Хайнс, чието видео към Augustine е напълно в 80’s стилистиката. И с гост-участие от друг нюйоркски едноличен проект – Porches. Последният им клип е също толкова отдадено упражнение в стила, при това, с помощта на гардероба на Urban Outfitters. Малко преди да почна да пиша това, няколко приятели във Facebook споделиха новото видео на Lower Dens, което NPR точно описва като „идващо директно от 80-те“. И то дори в най-непохватното им начало. Не е нужно да имате уклон към по-алтернативните групи, за да го усетите – и добрият поп е в неон.

Drive (2011)

Във фийда, из следените културни сайтове и блогове, миналата седмица се прокрадваше новината за преиздаването на саундтрака на Drive (на винил, разбира се), филмът, с който Никълъс Виндинг Рефн постигна поп културния ефект на „Боен клуб“ за новото поколение. Всичко около него, от шрифт до музика, привлече своя cult following. Нео синт-попа в саундтрака дори си има интересно обяснение от Рефн – главният герой му изглежда като наполовина машина, наполовина човек. Логично, Kraftwerk са една от отправките преди да бъдат намерени правилните хора. Най-новият му филм, The Neon Demon, показва по-малко носталгия, но лесно можем да забележим афинитета към периода – от калифорнийските залези до клубните сцени.

Защо точно 80-те години? 60-те и 70-те може би са твърде митологизирани (Vinyl бързо изчезна, а успехът на Mad Men далеч не е заради епохата, която пресъздава), 90-те са твърде близо, а и голяма част от лицата на десетилетието са активни и до днес. Началото на XXI век, под влияние на това, че за първи път миналото може да бъде спокойно докоснато и осмислено информационно, даде началото на безкрайния винтидж. 80-те са като че ли перфектната среда – любопитството към иновациите е близо до днешното, но периодът е достатъчно далечен, за да изглежда неопитомен, екзотичен.

С това се получава и преоткриване на ретрофутуризма, заложен в сърцето му. А той може да е доста привлекателно самоуверен – като малък хората зад синтезаторите в So 80’s блоковете на VH1 ми изглеждаха не по-малко рокендрол от тези с китарите в So 90’s. Между другото, надали някой би предположил, че в XXI век неоновите светлини от клиповете на Гари Нюмън ще изглеждат по-съвременно от имиджа на гръндж героите.

Horace and Pete (2016)

Все повече ми прави впечатление как тези истории, които са в настоящето, се развиват в пространства, в които няма опасност нещо да се промени. Луис Си Кей и Стив Бушеми обсъждат важни и съвременни проблеми в Horace and Pete, но го правят в стар бар, недокоснат от времето. Други се отдават на спорно пророчество: в стилизирания по минали образци хорър It Follows дори се прокрадва измислена от режисьора джаджа, като опит да се балансира миналото и настоящето. Ксавие Долан разказва истории за тук и сега, но често с помощта на добре познати песни, чието значение преобръща.

Миналото е сигурно и уютно, но дава и възможност да си поиграеш с нормите – със сигурност Should I Stay Should I Go на The Clash вече звучи малко по-различно след Stranger Things. А ако създателите му имат проблеми с втория сезон, те със сигурност не са предсказания за бъдещето.

Още от Светослав Тодоров тук!