Париж, обичам те (2006)

Paris, je t’aime бе първата филмова компилация, която даде тон за любовна песен адресирана към мегаполисите, в които мнозинството е мегасамотно, а останалите просто не си го признават.

Лустрото на Париж в Paris, je t’aim е изтъкано от деенкато на живота. Спиралата му носи основните цветове на самотата, болката, смъртта и на много, много, много краткотрайното щастие.

(Същото деенка, между другото, е създало и дълготрайната символика на туристическите обекти, които пък от своя страна,  успешно преобразуват легендите за страстта в баснословен кеш.)

Общото в 20-те киноминиатюри са болезнената недоизказаност, липсата на шансон-патетика и силното авторско отношение от страна на селекцията световно известни плетачи на истории към детайла, бил той поетично метафизичен (Оскар Уайлд окуражава американски годеник) или откровено фантастичен (Илайджа Ууд като вампир).

Над всички правдоподобни и неправдоподобни образи обаче се извисява (като Айфелова кула) безподобният Стив Бушеми- яростно смешен в ролята на пишман-турист, затиснат от измъчения си късмет и тежката като юмрук на ревнивец усмивка на Мона Лиза.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

В крайна сметка продуцентите са осигурили продукцията си със стабилно тяло, запомнящ се финал и добър послевкус.