Соларен шведски култ поглъща шепа американски колежани. Това че сюжетът на Midsommar (2019) може да се побере в едно изречение, не прави филма безинтересен, напротив, подканя ни с широко отворените врати към необяснимото за так.нар. ни здрав разум.

Midsommar е филм за крайностите на вярата, мутирала и изродена, прегърната любовно от сплотено ядро радикални фанатици, наши съвременници. Напомня The Vilage/Селото на Шаламаян ot 2004-a. Интересно е да се изучава психиката, кодовете които управляват сърцата и мозъците на една доброволно изолирала се от цивилизацията група.

Есктремистите в Midsommar изгледат като всички други обикновени хора. Може би даже, след сезонния период, в който извършват захранващите традицията си ритуали (празника на лятното слънцестоене, извършван според сценария през 90 години), те се връщат към ежедневната си рутина в градoвете, инфилтрирани в различни социални сфери на обществото. Във филма няма бекграунда за биографията на сектата, има податки, че е от затворен тип и само няколко души имат достъп до града с кола. Функционира като ферма/комуна със затворен земеделски цикъл, който ги изхранва.

Спорно е доколко ритуалите отнемащи живот за безчовечни, и от призмата на кой етичен кодекс, когато този живот е инкубиран, отгледани и използван за нуждите на клетката с дейното участие и ентусиазъм на всеки член. Обитателите на култа във филма не са представени като непременно травмирани и израснали като чудовища индивиди. Няма лесна трактовка за устойчивостта в поведението им, за религиозната им отдаденост към паганизма. За хорър киното фанатиците са магнит, това е обяснимо. Тук обаче нещата са усложнени доволно от сценария. Студентката Дани Ардор (Флорънс Пю) още в началото на филма губи близките си, в деня в който психично болната и сестра се самоубива и убива родителите си чрез задушаване с въглероден оксид. Препратка впрочем, към Седмия континент (1989) на Ханеке. Същата Дани Ардор по-късно ще стане важна фигура във фолклорната тъкан на паганистите и на най-кулминационния момент ще приеме съдбата си сред тях със шокираща усмивка.

Потапянето на младежите в ледените води на чистия ужас става постепенно, с внимание към всеки едини детайл. Кинематографично е решен без компромиси – евала на оператора Павел Погорзелски. Сценографията е безупречна, креативна, богата. Помислено е всеки един визуален знак да оправдае съществуването си и изпълни предназначението си в плана на филма.

Режисьорът Ари Астер е свършил много добра работа, аранжирайки всички леъри на психопатия, трилър и драма наратив сред жизнерадостни зелени поля, весели и жизнерадостни надрусани с лудост бели-белинички братя и сестри. Обслужването на духовете на земята, космическите енергии, езическите митове и легенди съжителства безпроблемно в едно еко-био стопанство от най-прагматичен тип; още една зловещина!
Разбира се, има gore, трудносмилаеми за психиката сцени, и то на репийт, които ебават майката на всякакви нюанси и дълбочини, но – това е, конкуренцията в жанра днес е голяма. The Witch (2015) за мене още води с точки новите заглавия.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/