Кораб в стая (2017)

бавното е плавно, плавното е бързо. всичко се случва в своето време...

Филип – фотожурналист снимал военни конфликти, мълчаливо регистрира града от дистанцията на камерата си. Инцидент в супермаркет го запознава с Павла. Павла се грижи за брат си, който живее в самоналожена изолация и прави макети на кораби. На път да останат бездомни, двамата посрещат помощта на Филип. В една от стаите Филип изгражда импровизиран екран, на който прожектира свои документални кадри от морето, гари, града. Иван получава възможност да преживее и свърже с реалността отново.

Почти няма никакъв бекграунд за тройката участници, което особено ми харесва. Както и монтажната връзка между първо и второ действие с излизането от тунела (на гара Копривщица) и буйството на Иван Димитров, където за първи път се появява и музика. Напомни ми началото на Европа (1991) на Триер. Открих референции към Стик номер 3 (2004) на Ким Ки Дук (скуотването/обживяването на различни пространства), фото-проекта Морето в нас (2914) на Никола Михов (заради формите и белезите на разруха/изолация/самота), както и в личната история и мотиви да конструира лодки на художника Симеон Стоилов (отново заради родител).

По-отчетлива разлика в динамиката на отношенията между тримата в трите действия щеше да улесни следенето им. Това не пречи зависимостите помежду им да са маркирани през действия, което плюс на сценария. Действията подчинени на тяхна си интимна логика (на която аз повярвах) в зоната на физически, психолигчески и социални бариери. Контрапунктът с водата, корабите и макетите е бетон.

Цветан Алексиев (хареса ми безрезервно от Малко късмет за по-късно 2018), преживява реалността по Дзига Вертов през екрана на камерата, което е стереотип – така я преживяват и фиктивните фотографи и режисьори на Антониони. Иван Димитров е находка, точно намерен, особено в невербалното си присъствие. Елена Димитрова е в степени по-драматично привличаща вниманието от нужното.

Дългото интро с етюди върху лицата на опашката чакащи откриването на нов супермаркет симпатично ми напомни подхода на Бела Тар. Харесаха ми и малките красиви, добре намерени като метафора детайли, като моряшката “French New Wave-тениска” – видимо-невидима нишка свързваща тримата герои. Третото действие се помни със силни реплики в диалога между Иван и Цвета за моряка-баща на Иван; наслагването на филм във филма във филма и своеобразния пробив/повик на природата..

Като недостатък отбелязвам (или поне аз не намирам основание за това) персонажите в мизансцена – от приятели на екипа в камеота до последния статист или анонимен натурщик да се държат като актьори във филм, патос който вместо да остави съзнанието ми под въздействието на всички кинокомпоненти и послание, го кара да стои нащрек за нещо друго.

Ако имаш необходимите сетива за камерни прости истории и съзерцателната естетика ти допада може да преживееш Кораб в стая през своята биография, без значение каква е тя, и да се съотнесеш към героите на емпатийно ниво, това филмът постига без съмнение. Технически, вероятно може да бъде милион пъти по-добре направен, но има и точно толкова причини да остане точно такъв.

“Филмът разказва за трима аутсайдери. Те живеят в периферия. Не сме в съвременната вълна на свръхреализъм. По-скоро е някак утопична история. Тя е за това какво бихме могли да направим. Основната тема е за изгубеното вдъхновение на твореца. Разказва за изгубеното вдъхновение да живееш с вдигнато чело. Надявам се като стилистика и форма да надвишава темите. Той е за радостта от живота, която винаги съществува покрай нас и ми се иска да имаме очи да виждаме друга реалностЛюбомир Младенов за предаването на БНР “12+3”, 2017-та

Любомир Младенов е роден в Свищов през 1972 г. През 1990 г. е приет в класа на проф. Георги Дюлгеров, специалност кинорежисура в НАТФИЗ. В този период заснема четири късометражни филма, които участват на фестивалите в Мюнхен, Дьор, Котбус, Анжер, Клермон-Феран, Киев и др. Бил е сценограф в театъра, режисьор и оператор в телевизията и автор на музикални клипове. Режисьор е на документалните филми Черни бегълци (2004) и Витоша (2012), късометражните 34 (2007) и Картинг (2009) и игралния Ловен парк (2010). Кораб в стая е от 2017

5/5 - (2 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.