HISTOIRES EXTRAORDINAIRES (1968)

Histoires extraordinaires / Необикновени истории ака Spirits of the Dead (1968) е киноалманах, съдържащ три екранизации по разкази на великия американски мрачен романтик Едгар Алън По (1809-1949). По е от първите писатели, които сериозно ескплоатират предимно формата на разказа, впрочем. Неизбежният наивитет при екранирането на готическите мистериозни новели не знам доколко ощетява литературния първоизточник, но ангажираните имена в каста са представителни за актьорската и режисьорска школа на 60-те. Историите са пронизани от характерното за По необяснимо-фантасмагорично, но брутално ярко и фиксирано в конкретика чувство на трескав копнеж и търсене на неуловимото.

Първата история Metzengerstein събира братята Джейн и Питър Фонда. Джейн е своенравната и садистична графиня Фредерик (сурогат на Елизабет Батори, Калигула и от сорта). Развлеченията й са за сметка на бедните селяни от замъка й. Един ден се появява братовчед й Вилхелм, добра и неопетнена душа. Неподчинението му на капризите й я вбесява дотолкова, че да организира отмъщение, което го погубва – умира задушен от пламъците в конюшнята си, докато се опитва да спаси любимия си кон. Графинята не получава удовлетворение, напротив, започва да линее и да общува единствено с появил се изневиделица под прозорците й черен ат. Изображание на същия жребец има и на гоблен в имението си, който в деня на смъртта на братовчед й се самозапалва и изгаря наполовина; стар майстор после го възстановява нишка по нишка под надзора й. Денят на завършването на гоблена отбелязва й смъртта на Фредерик, с помътен ум Фонда пришпорва четириногия си любимец в сърцето на огнена буря.

Роже Вадим, режисьор на първата история, прави съпругата си Джейн Фонда световноизвестна още същата година с Барбарела (1968). Манекенската кариера на Фонда тук й се отплаща -тялото й е на изопнато кукле, а глуповатата маска на физиономията е в унисон с героинята й. Интересно, Питър Фонда по време на снимките пише сценария на Easy Rider (1969) и е в творчески (може би от всичките наркотици) затруднения, от които го спасява Terry Southern, сценарист на Барбарела на Вадим. Името му е специално кредитирано в Ездача.

Втората история William Wilson е режисирана от Луи Мал и като кино е далеч по-внушителна от първата. Делон играе офицерът Уилям Уилсън, отново садистичен персонаж, който от детството си е преследван от двойник. Действието се развива началото на 19-ти век в, Италия под австрийско управление. Двойникът е физическо копие, дори носи същото име. Намесва се в живота му все в моментите, когато оригиналът е на път да извърши мерзост. Бриджит Бардо е куртизанката Джузепина, една от жертвите на жестокостта на Уилсън. С нея той играе на карти, когато двойникът се появява за да го изобличи в измама и спаси достойнството на Джузепина. Уилсън го убива в изблик на ярост, след което изповядва убийството пред свещеник в църква в Бергамо. Историята му е флашбек към всички срещи с двойника. След изповедта се хвърля от камбанарията на Palazzo della Ragione. Поглед върху тялото му на паважа установява факта, че в смъртта си се е преобразил в трупа на двойника… Делон и Бардо споделят почти една и съща черна подочна линия. Сцената в която я бичува камшик голият й гръб доста години е била цензурирана.

Третата история Toby Dammit е режисирана от Федерико Фелини по разказа Never Bet the Devil Your Head и абсолютно отвява конвенционално направените други две части. Адаптацията е в наши дни, доста свободна, дело на Bernardino Zapponi. Участва разкошния Терънс Стамп, с избелено, ала Били Айдъл пънкарско лице и най-доброто на което е способен от арсенала си с жестомимики. В първия момент като го видях го взех за Дейвид Хемингс от Blow-Up или млада, върнала се от бъдещето версия на Денис Хопър от Shooting Palermo. Фелини е в пълната версия на потенциала си тук, подлагайки на въпрос собствената си естетика. Лесно е да се каже, че кинематографията в сегмента е пиршество за окото и визитна картичка за естетиката на режисьора, но при втори поглед се виждат много по-подмолни неща – той подлага на въпрос собствения си стил, напълно в съзвучие с глобалната криза и моралния дефицит на 60-те.

Тоби е алкохолизиран шекспиров драматичен актьор, който пристига в Италия за да участва в нов филм, представен му от продуцентите като “католически уестърн”. Oбезлюденото летище е същевременно хипереално и зловещо, пълно с буквално картонени фигури. Фигурират представители от всички религии с абсурдно поведение, непредсказуемо е и движението на камерата, филтрите, движенията, звуците. Всичко изглежда магично и противоречиво, несвързано едно с друго, но заедно в “сандвич”. Има толкова много визуални референции, символики и възможни значения, че може да се изпише една книга само за първите пет минути. И някои болни нърдове са го направили – това ревю например съдържа възхитително аналитична дисекция, като едно от умните неща е да разгледа филма през концепцията за “мигновената едновременност” на предреклия почти всичко в технологичния ни свят философ Маршал Маклуън (1911-1980).

На Тоби му се привижда момиченце, за което вярва че е Дявола (имаше нещо подобно и в разказ на Алберто Моравия от сборника Онова нещо). Антуражът на Тоби е от типове, всеки от които пребивава в свой собствен свят. Хипотетично той трябва да играе някакъв безобразен кич – Исус, възкръснал като каубой. Но Тоби е откъснат от обкръжението си и не реагира на нито една дума от това. Единственото, което го интересува е дали ще получи обещаното си от продуцентите ферари, и дали ще се измъкне от момиченцето-дявол. Момиченцето е заснето впрочем великолепно, винаги изместена от центъра на кадъра, с осветление което да ти внуши едновременно заплаха и ужас. Абе всеки кадър тук е урок до урока.
Домакините провождат прокълнатият актьор из серия спазващи етикета мероприятия, на които Тоби е в яростна амалгама от самосъжаление и гняв. Повръща му се от спазване на порядките и “обществения договор”. Ругае системата в лицето, а те му ръкопляскат. “Взимам наркотици от целия спектър за да се върна към себе си”, казва той пред сервилните журналисти. Лицето му е пред разпад, в същото деструктивно положение е и психиката му. Веднъж седнал във ферарито си той се опитва да излезе от Рим, който изведнъж сякаш се преобразява в лабиринт, с нахвърляни криипи персонажи по чупките. В крайна сметка Тоби ускорява на макс чисто новото си ферари и полита с него в бездната на незавършен мост. Минута по-късно бялото игриво момиченце (досущ малка зловеща Бьорк) вдига засмяно отрязаната му глава…

40 минутният филм на Фелини спокойно съпоставям с други филми от същия период като “Забриски пойнт” (1973) на Микеланджело Антониони, или Волният ездач (1969).

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.