HISTOIRES EXTRAORDINAIRES (1968)

Histoires extraordinaires / Необикновени истории ака Spirits of the Dead (1968) е киноалманах, съдържащ три екранизации по разкази на великия американски мрачен романтик Едгар Алън По (1809-1949). По е от първите писатели, които сериозно ескплоатират предимно формата на разказа, впрочем. Неизбежният наивитет при екранирането на готическите мистериозни новели не знам доколко ощетява литературния първоизточник, но ангажираните имена в каста са представителни за актьорската и режисьорска школа на 60-те. Историите са пронизани от характерното за По необяснимо-фантасмагорично, но брутално ярко и фиксирано в конкретика чувство на трескав копнеж и търсене на неуловимото.

Първата история Metzengerstein събира братята Джейн и Питър Фонда. Джейн е своенравната и садистична графиня Фредерик (сурогат на Елизабет Батори, Калигула и от сорта). Развлеченията й са за сметка на бедните селяни от замъка й. Един ден се появява братовчед й Вилхелм, добра и неопетнена душа. Неподчинението му на капризите й я вбесява дотолкова, че да организира отмъщение, което го погубва – умира задушен от пламъците в конюшнята си, докато се опитва да спаси любимия си кон. Графинята не получава удовлетворение, напротив, започва да линее и да общува единствено с появил се изневиделица под прозорците й черен ат. Изображание на същия жребец има и на гоблен в имението си, който в деня на смъртта на братовчед й се самозапалва и изгаря наполовина; стар майстор после го възстановява нишка по нишка под надзора й. Денят на завършването на гоблена отбелязва й смъртта на Фредерик, с помътен ум Фонда пришпорва четириногия си любимец в сърцето на огнена буря.

Роже Вадим, режисьор на първата история, прави съпругата си Джейн Фонда световноизвестна още същата година с Барбарела (1968). Манекенската кариера на Фонда тук й се отплаща -тялото й е на изопнато кукле, а глуповатата маска на физиономията е в унисон с героинята й. Интересно, Питър Фонда по време на снимките пише сценария на Easy Rider (1969) и е в творчески (може би от всичките наркотици) затруднения, от които го спасява Terry Southern, сценарист на Барбарела на Вадим. Името му е специално кредитирано в Ездача.

Втората история William Wilson е режисирана от Луи Мал и като кино е далеч по-внушителна от първата. Делон играе офицерът Уилям Уилсън, отново садистичен персонаж, който от детството си е преследван от двойник. Действието се развива началото на 19-ти век в, Италия под австрийско управление. Двойникът е физическо копие, дори носи същото име. Намесва се в живота му все в моментите, когато оригиналът е на път да извърши мерзост. Бриджит Бардо е куртизанката Джузепина, една от жертвите на жестокостта на Уилсън. С нея той играе на карти, когато двойникът се появява за да го изобличи в измама и спаси достойнството на Джузепина. Уилсън го убива в изблик на ярост, след което изповядва убийството пред свещеник в църква в Бергамо. Историята му е флашбек към всички срещи с двойника. След изповедта се хвърля от камбанарията на Palazzo della Ragione. Поглед върху тялото му на паважа установява факта, че в смъртта си се е преобразил в трупа на двойника… Делон и Бардо споделят почти една и съща черна подочна линия. Сцената в която я бичува камшик голият й гръб доста години е била цензурирана.

Третата история Toby Dammit е режисирана от Федерико Фелини по разказа Never Bet the Devil Your Head и абсолютно отвява конвенционално направените други две части. Адаптацията е в наши дни, доста свободна, дело на Bernardino Zapponi. Участва разкошния Терънс Стамп, с избелено, ала Били Айдъл пънкарско лице и най-доброто на което е способен от арсенала си с жестомимики. В първия момент като го видях го взех за Дейвид Хемингс от Blow-Up или млада, върнала се от бъдещето версия на Денис Хопър от Shooting Palermo. Фелини е в пълната версия на потенциала си тук, подлагайки на въпрос собствената си естетика. Лесно е да се каже, че кинематографията в сегмента е пиршество за окото и визитна картичка за естетиката на режисьора, но при втори поглед се виждат много по-подмолни неща – той подлага на въпрос собствения си стил, напълно в съзвучие с глобалната криза и моралния дефицит на 60-те.

Тоби е алкохолизиран шекспиров драматичен актьор, който пристига в Италия за да участва в нов филм, представен му от продуцентите като “католически уестърн”. Oбезлюденото летище е същевременно хипереално и зловещо, пълно с буквално картонени фигури. Фигурират представители от всички религии с абсурдно поведение, непредсказуемо е и движението на камерата, филтрите, движенията, звуците. Всичко изглежда магично и противоречиво, несвързано едно с друго, но заедно в “сандвич”. Има толкова много визуални референции, символики и възможни значения, че може да се изпише една книга само за първите пет минути. И някои болни нърдове са го направили – това ревю например съдържа възхитително аналитична дисекция, като едно от умните неща е да разгледа филма през концепцията за “мигновената едновременност” на предреклия почти всичко в технологичния ни свят философ Маршал Маклуън (1911-1980).

На Тоби му се привижда момиченце, за което вярва че е Дявола (имаше нещо подобно и в разказ на Алберто Моравия от сборника Онова нещо). Антуражът на Тоби е от типове, всеки от които пребивава в свой собствен свят. Хипотетично той трябва да играе някакъв безобразен кич – Исус, възкръснал като каубой. Но Тоби е откъснат от обкръжението си и не реагира на нито една дума от това. Единственото, което го интересува е дали ще получи обещаното си от продуцентите ферари, и дали ще се измъкне от момиченцето-дявол. Момиченцето е заснето впрочем великолепно, винаги изместена от центъра на кадъра, с осветление което да ти внуши едновременно заплаха и ужас. Абе всеки кадър тук е урок до урока.
Домакините провождат прокълнатият актьор из серия спазващи етикета мероприятия, на които Тоби е в яростна амалгама от самосъжаление и гняв. Повръща му се от спазване на порядките и “обществения договор”. Ругае системата в лицето, а те му ръкопляскат. “Взимам наркотици от целия спектър за да се върна към себе си”, казва той пред сервилните журналисти. Лицето му е пред разпад, в същото деструктивно положение е и психиката му. Веднъж седнал във ферарито си той се опитва да излезе от Рим, който изведнъж сякаш се преобразява в лабиринт, с нахвърляни криипи персонажи по чупките. В крайна сметка Тоби ускорява на макс чисто новото си ферари и полита с него в бездната на незавършен мост. Минута по-късно бялото игриво момиченце (досущ малка зловеща Бьорк) вдига засмяно отрязаната му глава…

40 минутният филм на Фелини спокойно съпоставям с други филми от същия период като “Забриски пойнт” (1973) на Микеланджело Антониони, или Волният ездач (1969).

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

Още киноревюта на филми с Ален Делон:
La Piscine (1969)
Сбогом, приятелю (1968)
Първата спокойна нощ (1972)
Un Flic (1972)
Les acteurs (2000)
Господин Клайн (1976)
Les Felins (1964)
Ледена гръд (1974)
Двама мъже в града (1973)
Le cercle rouge (1970)
The Passage (1986)
Purple Noon (1960)
Le Battant (1983)
Лекарят (1979)
Самурай (1967)
Смъртта на един негодник (1977)
Убийството на Троцки (1972)

Трима мъже за убиване (1980)
Shock Treatment (1973)
Нашата история (1984)
Циганинът (1975)
Изгорелите хамбари (1973)
Armaguedon (1977)
Тони Ардзента (1973)
Конкорд, летище 79 (1979)
Роко и неговите братя (1960)
Расата на господарите (1974)
The Teddy Bear (1994)
Man in a Hurry (1977)

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.