Близо до мексиканската граница някъде до Сан Диего, мърлявите хипита Уайът и Били купуват кокаин, който после на летището в Ел Ей продават на богаташ от лъскава ролс-ройс лимузина (самият гуру сред музикалните продуценти Фил Спектър). С кеша от сделката Били и Уайът си купуват, вече “истински” мощни мотори и подобаващо облекло – Били е свободен дух в индиански аутфит и гердан от мечи зъби, докато Уайът, с черна рокерия и пришит американски флаг на гърба и подобна щампа на чудовищно сглобения си къстъм чопър става Капитан Америка. Останалите банкноти тъпчат в маркуч в резервоарите на тунингованите си машини. Дестинация на еднопосочното им пътешествие е Ню Орлиънс и карнавалът Марди Гра, после – безгрижно бъдеще във Флорида. Още в началото Уайът сваля от ръката часовника си и иконоборчески захвърля “времето” в прахоляка. Тръгват към Колародо, заедно с надрусания от трева и хапчета рок-химн The Pusher на Steppenwolf от едноименния албум от 68-ма.

Били и Уайът са с противоположни характери, темперамент и отношение към контракултурата, от която идват, с философията на която живеят. Уайът съзерцава пустошта вглъбен в себе си, докато Били е екстровертен, подвластен на биохимичния коктейл в мозъка си. За известно време компания им прави уестърн зввездата от много филми Luke Askew (Cool Hand Luke (1967). В арест по пътя срещат адвокатът Джордж. Без да води начина на живот на хипитата Джордж има сходни виждания за свободата и мечтае да стигне до Марди Гра. Присъединява се към Били и Уайът само за да бъде пребит до смърт 17 минути екранно време по-късно от селските сопи на червендалести южняци. Невинните още от древногръцките драми падат първи в жертва. Били и Уайът стигат до Марди Гра, където възпоменават загубата с lsd трип. На лагерен огън Били изрича поантата на класиката – we blew it. На магистралата за Флорида ги засича пикап. Ухилената чъби-мутра на каубой-земеделец грее от прозореца до шофьора. Същите зловещи простаци са и в Deliverance (1972). Външният вид на Били и Уайът е достатъчна причина за изпеченият селяндур да зареди пушката. Хилбилито отстрелва първо Били, после и Уайът, останките им остават на магистралата.

Easy Rider / (1969) е капсула на времето, изчерпателна дефиниция на 60-те. “Те потърсиха Америка и не я намериха никъде” – мотото съпътства тура на филма в медиите. Финалът осмисля всичко. Насилственото убийство и на тримата главни герои е нихилистичен, непознат и нечуван дотогава жест. И начинът по който това става от ръцете на реднеците (реални местни хикове, които Хопър има нюха да използва), а не от полицията дава тежест на всеки един детайл преди това. Двамата не са точно мъченици. Като трафиканти продават дрогата си на истаблишмънта, парите им идват от ръката на тези срещу които говорят на лагерните си огньове. Бунтът в Ездача не е само срещу белия боклук, Пентагона и прецакалия Американската мечта капиталист, той е и срещу идеологичната слепота на комуните “рушащи” обществения договор предимно в инфантилни псевдоритуални шаманизми (easy rider на сленг обозначава клиента на проститутка). Иронично, Ездача е любим филм на Чарлс Менсън.

Битници преди хипари, Хопър и Фонда като житейска биография са част от контракултурата на Америка отпреди да направят филма и това си личи в подхода. Студията имат способността да опаковат в eксплоатационни клишета субкултурата и да я монетизират като я продават на широката публика, която се страхува от маргиналите, но и на тези които са уонаби такива или пък флиртуват с маргиналите. Стереотипите са златна жила за мейнстрийма – лошите обикновено са деградета-лунатици, които отвличат жени, садистично тормозят невинни цивилни, и си го просят от властите – гладиаторски евтини борби, за развлечение на масите и печалба на търговеца, който хич не се интересува от арт, подтекст, и други “сложни” неща. В Ездача няма осребряване на насилието, терора, чернобялото разделение полиция-аутсайдер тиражирано от мотоциклетния жанр в експлойтейшън продукциите.

За изумление на студиата и маститите продуценти филмът има небивал, несравним с нищо финансов успех из цяла Северна Америка. Направата му струва 360 хиляди, плюс 25 бона заради денисовото забавяне в монтажната, а изкарва около 60 милиона долара. Това сменя изцяло пазарния дискурс, предизвиква интереса и отваря врати към инди-филми и млади режисьори.
Снимките на екипа са шеметна суматоха, изпъстрена със скандали от-до; впоследствие има и няколко нелепи съдебни процеса, в центъра на които е параноичния Денис, минаващ през най-тежкия си нарко-период. Супер добре заснето от Ласло Ковач; има сума ти перипетии и с други оператори по пътя. Невероятно е въобще, че заснетия материал не се е затрил. Печели награда (за дебют) и номинация за Златна палма от Кан 1969 г. (Денис Хопър), както и две номинации за Оскар – на Джак и за сценарий.

“Ти представляваш свободата. Да си свободен и да говориш за свобода са две различни неща. Tрудно е да бъдеш свободен, когато си купен и се продаваш на пазара” – развява червения флаг Джордж (страхотен Никълсън) “- Не казвай на никой , че не е свободен, защото тогава ще станат опасни и ще изпотрепят всичко в опитите си да ти докажат, че са свободни. Всички говорят за свобода на индивида, но когато видят свободен индивидуалист, това ги плаши.”

Преди Волният ездач и тримата имат сериозно участие в мотоциклетния outlaw жанр. Никълсън прави Hells Angels on Wheels (1967), Питър Фонда блести в Тhe Wild Angels (1966), Денис Хопър има своя The Glory Stompers (1967). Да не говорим за славата и влиянието на The Wild One (1953) на Марлон Брандо.

И Питър и Денис имат богат опит от всички позиции в кинобизнеса. Питър Фонда (1940-2019) е свършил незаменима работа по сценария, дистрибуцията и популяризирането на Ездача (безумецът мегаломан Хопър – на война срещу всеки – го съди за авторски права). Историите на Питър са в мрежата. Денис Хопър (1936-2010) освен че е гениален актьор (Giant (1956), Бунтовник без кауза (1955), Апокалипсис сега (1979), Rumble Fish (1983) и Синьо кадифе (1986) са далеч преди комерсиалния блокбастър Скорост ‘1994) и дебютант режисьор тук, е и страхотен фотограф, забележителен хроникьор на артистичното съсловие на своята епоха. Фотографското му досие включва всички култови лица от поп-арта – Джаспър Джоунс, Анди Уорхол, Розенкуист, Раушенбърг, Ед Руша, Баския, Ники дьо Сен Фал, Жан Тингели, Шнабел, галериста Робърт Фрейзър, Лари Бел и кой ли още не от големите. Сетивата на Хопър са били достатъчно адекватни, за бъде своевременно и системен колекционер на изброените “златни крави”.

Малко след смъртта му на Денис 2010-та фамозно известният режисьор и неоекспресионист Джулиън Шнабел (Баския, Ван Гог ‘ 2018) организира голяма ретроспективна изложба (Double Standart) на Хопър, с негови скулптури, живопис и голямоформатни фотографии. Събитието отбелязва разностранната роля и културното влияние от наследството на Хопър, как е бил повлиян от Марсел Дюшан (1987-1968) и тн… Няма по-подходящ човек от екстравагантния и енциклопедичен кунст коносиьор Джулиън за този трибют. Двамaта артисти работят заедно в Баския (1996), където Хопър си партнира с Дейвид Боуи. В един момент Шнабел сравнява по значимост за съвременното изкуство Easy Rider с картината с тройния американски флаг от 58-ма на Джаспър Джоунс.

Волният ездач е новаторски в много аспекти. Музикално никой все още не е правил това, което Хопър, да взима цели парчета (founded music), и да ги слага в саундтрака. Хитовете на деня са обезсмъртени : Born To Be Wild на Степенуолф, I Wasn’t Born To Follow на The Byrds, The Weight на Smith, If 6 was 9 на Джими Хендрикс, Don’t Bogart Me на Fraternity of Man. Интересна е историята на Боб Дилън със саундтрака и двата реда надраскана върху салфетка поезия (The river flows, it flows to the sea/Wherever that river goes/That’s where I want to be/Flow, river, flow), която подарява на Фонда; куплета е твърде пасторален за вкуса на Фонда, Roger McGunn го довършва със строфа – All they wanted was to be free/ And that’s the way it turned out to be.

Хубаво е да се отбележи, че Харлей Дейвидсън, шибаната американска икона на свободата, уплашени от сценария не преотстъпват бройки за целите на филма, даже логото им изискват да се скрие. Питър Фонда купува четири мотора от полицейски аукцион (доста политнекоректно, както сам се шегува), прави дизайна за крайния им и вид и ги дава на няколко чернокожи момчета (виж това видео за Бени Харди) да ги направят. Впоследствие, още преди края на снимките моторите са откраднати.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни станеш патрон. Може да ни подкрепиш и като цъкнеш ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg