“Правенето на кинофилм е като обирането на банка – от вложените ум и въображение зависи ще те хванат ли по гащи, или ще успееш да транспортираш незабелязано ценностите на друго място” JPM/Le samourai

Жеф Костелло е методичен килър и перфекционист. “Аз никога не губя” Енигма. Една вечер, след като екзекутира по контракт собственика на нощен парижки клуб, Жеф се оставя да бъде видян от красивата му чернокожа джаз пианистка (Cathy Rosier). Алибито му се крепи на женски косъм – уговорка с влюбената в него проститутка Jane Lagrange (чудесна Натали Делон, жалко че винаги е играла второстепенни роли) и добрата воля на пианистката.

Отношенията на Жеф с Джейн са разбираеми според кодекса за лоялност в техния осъден подземен свят, по някакъв начин те взаимно се припознават един в друг, затова и се подкрепят. За работодателя си Жеф вече е ненужен и опасен, а отказът на Джейн и пианистката да го предадат само увеличава хъса на ченгетата (прекрасен Франсоа Перие като хрътката с пагон, с мото “Аз никога не мисля”) да го закопчаят. Командоси и крими синдикат го издирват паралелно докато Жеф пуска в действие своя самотен контраплан – да елиминира кучетата на поръчителя и стигне пръв до него, който впрочем невидим бос му предплаща с посредник следващата мокра поръчка – пианистката.
Ако легендата ти звучи познато – тук е оригиналът.

С Le samurai Жан-Пиер Мелвил олицетворява и пропагандира философията на екзистенциализма, повече отколкото всички книги на  Сартр и Камю са способни да направят. Жеф Мелвил разписва специално за Ален. Прочел веднъж скрипта Делон въвежда Мелвил в дома си обзаведен единствено с аскетично канапе… и самурайски меч.

Жеф проговаря на десетата минута. Действието е враг на напрежението в Самурай, напротив, освобождава го, вместо да го изгражда. По-добре да изчакаме целия филм, за да се случи нещо (ако приемем, че наистина ни интересува дали ще се случи), отколкото да гледаме филм, в който непрекъснато се случват неща, които не ни интересуват – цитирам по памет нещо, което прочетох някъде за филма.

Шлиферът, филцовата федора, стоун фейсът, степените сивота, металните нотки в тембъра, стаената непредсказуемост ще станат визитна картичка на Делон. Обреченото битие на ронин – също. “Никога не съм се правил на тежкар с големите. В “Самураят” Мелвил почти нищо не ми каза. Но аз знаех какво иска и го правех. Жестът с ръка върху шапката е негов. Когато Мелвил ме запозна със сценария, той ми говори десет минути. Нищо не казах. Само едно изречение: “Жан-Пиер, приемам”. Самураят съм аз и не съм аз. Има нещо страхотно: мълчанието. И тези реплики: “Какво искате да кажете? – Дойдох да ви убия”. Краят е прекрасен.” спомня си Делон 2019-а, на 73 -тото издание на фестивала в Кан. (Има, апропо, алтернативна версия, в която Жеф се усмихва, свличайки се в неочаквания финал, което би дало съвсем друга посока за размисъл.)

Филмът е центриран около японски трактат за самурая (“Няма по самотно същество от един самурай, от може би тигъра в джунглата е писано от JP и приписано от него на Бушидо). Отсъстват марксистки размисли, пушене на Житан (излъгах по инерция – Жеф пуши само Житан) и натискане с простовати американки (втора лъжа по инерция – Джийн Сийбърг не е никак порстовата) присъщи за оглавената от Годар и Трюфо Нова Френска вълна; затова и Мелвил офишиъли няма общо с нея (Годар ще използва Делон като актьор, само веднъж, чак 1990-та). Доста по възрастен когато Вълната се появява(1959) Мелвил има приятелски – даже менторски – не че някой му е приемал съветите, те са за това съвети, за да бъдат отхвърлени – отношения с Годар, намира го за хиперинтелигентен и изобретателен, особено с монтажа (рязането на парчета в самия кадър) в Breathless (1960), но не го смята непременно за синеаст, filmmaker или правяч на кино. В Самурай цветово Мелвил надминава себе си. Буквално обезцветява всеки един детайл на снимачната площадка, било то интериор или екстериор, после чернобялото снима цветно.

Затворената в клетка птичка, единственият приятел на Костелло, е скъпоценна метафора за безрадостната самота на Костелло – въпреки че разбира как работи света и има уменията да лавира сред хората, Жеф ги ненавижда и самозатваря.
За Костелло казват че е екзистенциален, изобщо екзистенциализмът се коментира свободно в ревютата за филма. И това не е заради някаква философска препратка на Мелвил към Киркегор, разбира се. В живота си Жеф не вижда смисъл в друго, освен в това да практикува, да служи до усъвършенстване, на това което умее най-добре, в случая да убива хора, за които му се и плаща, не за удоволствие. Екзистенциализмът коментира  проблемите на човешкото състояние, смисъла на съществуването, значението на битието, характера на свободата и индивидуалната отговорност, и в този смисъл героят на Костелло е негов адепт.

Самурай е атмосферичен – всяка една картина работи с внушения. Историята мозъкът ни я създава като вкарва в мрежа събитията, но Мелвил не работи така. Самурай е юнгианска прегръдка с тъмната (ни) страна. Самурай е минимализъм по азиатски, от-до. По-късно Жан Рено в Леон на Бесон и Форест Уитакър в Дух куче: пътят на самурая на Джармъш ще отдадат безмълвна почит към прототипа. (От Джармъш научих че влюбен в американската култура Мелвил взима името си от писателя Херман Мелвил, по време или след Френската съпротива, в която участва). Мнозина го казват, и с право- Самурай прави филми като Шофьор на такси (1976) и Drive (2011) на Рефн възможни.

Един от козовете е музикалното оформление. Дело на Francois de Roubaix; великолепен джаз. За съжаление, едва 36 годишен композиторът напуска земята.

Кинематографът Анри Дека/Henri Decaë (1915 – 1987), дългогодишен избор за cameraman на JPM е фасетирал това бижу до днешния му блясък. Henri Decaë е работил с най-добрите от франсетата: Луи Мал, Клод Шаброл, Трюфо, Роже Вадим, Рене Клемент

(Някъде мернах забавното твърдение, че ако чичо Уолт беше рисувал гангстерски филми вместо Мики Маус Самурай, със стоманено излъсканата си до нелепост съвършенност, можеше да бъде Дисни версията му за един ноар-Париж)
Хубаво е да се знае, че бароковият минимализъм на JP инспирира силно и царя на графичната нео-ноар новела, мрачният художник Франк Милър, автор на 300, Град на Греха (Sin City), Ронин (Ronin), Батман: Завръщането на Тъмния рицар (Batman: The Dark Knight Returns).
А ето и част от другите филми взели по нещо от наследството на Самурай.

Между другото, ето един добър синтез на биографията на Делон от Геновева Димитрова за в-к Култура

…

Ако искаш да ни подкрепиш – баш сега е моментът. Вземи си тишърт САМУРАЙ с Ален Делон от нас, branditi.com!

Още киноревюта на филми с Ален Делон:

Лекарят (1979)
Le Battant (1983)
Смъртта на един негодник (1977)
Purple Noon (1960)
The Passage (1986)
Le cercle rouge (1970)
Двама мъже в града (1973)
Ледена гръд (1974)
Les Felins (1964)
Господин Клайн (1976)
Les acteurs (2000)
Убийството на Троцки (1972)
Un Flic (1972)
Трима мъже за убиване (1980)
Shock Treatment (1973)
Нашата история (1984)
Циганинът (1975)
Изгорелите хамбари (1973)
Armaguedon (1977)
Тони Ардзента (1973)
Конкорд, летище 79 (1979)
Роко и неговите братя (1960)
Расата на господарите (1974)
HISTOIRES EXTRAORDINAIRES (1968)
La Piscine (1969)
Сбогом, приятелю (1968)
Първата спокойна нощ (1972)
The Teddy Bear (1994)
Man in a Hurry (1977)