Никога не взимай решение да правиш нещо докато си гладен. Особено пък да ядеш. Frank Semyon

True Detective 2 е направен от достатъчно качествен материал, за да се хареса както на претенциозния киноман, така и на лоялния към първия сезон на сериала фен. Хипер-чувствителността на пристрастените към True Detective 1 бе основателна. Предразсъдъкът, че “по-добре от това не може”, е плитко и отблъскващо тъпо убеждение, но абсолютно разбираемо.

Мисълта нещо твое, любимо, да бъде пипано, местено и “развивано в нов контекст”, е унизителна и болезнена като всяко нещо извън контрола ти.

В такива случаи правиш ехидно-презрителна гримаса, плюеш зад рамо и бързаш да изтриеш всички следи от индивидуалната връзка с шибания комерсиален продукт, от който някой иска да изкара още кинти.

Да дадеш доверието си на филм може да бъде интимно преживяване, както четенето на книга. Хората не си го признават, но по лавината критични реакции в началото на втория сезон на сериала ясно си пролича колко дълбоко сме хлътнали в илюзията. От което пък, ако бях на мястото на Ник Пицолато, щях да умра от кеф.