Грандиозният 13 часов проект на Николас Уиндинг Рефн от 2019 (разделен на 10 мини уеб серии) за платформата на Amazon очаквано поляризира мненията от абсолютен шедьовър до провал.
Ърбън фентъзи, сюреалистична сатира, крими-трилър – определенията за TОТDY варират. Проектът, икономически и визуално е предизвикателство от такъв мащаб, че едва ли скоро ще се повтори. След сезон 1 не очаквам продължение, всъщност вече се знае, че такова няма да има, поне не и от Амазон. Стрийминг “платното” дава безкрайни възможности за Рефн, който верен на себе си (снимано хронологично, както се работи и върху аналогово платно) експериментира на територията на мрак, насилие и анихилация без компромис, тоест естетическото наслаждение е гарантирано във всеки кадър, като се започне още от жестоко изпипаните титри. Кадър, съгласуван преди камерата на вездесъщия Darius Khondji (Uncut Gems) с cartoon артиста Ed Brubaker – съмишленик, копродуцент и коредактор на целия материал.

Ефектът е красиво диплеща се екстраваганца и тотална психеделия. За това помага умишленото разтегляне на ситуации, диалог, внушения до точката на смислов разпад, след която управлява логика от друг порядък. Тишината отваря врата към душата, казва Рефн. И, да, преживяването на неговите фантазии носи катарзис.

Дългите картини са отделни глави в наратив, разгръщащ двойнствения живот на детектив-убиец, потопен в извратения свят на мокри поръчки, порнография, корупция, алчност – забавленията на декласирания лузър, плюс девиациите на горната класа (невиждан Уилям Болдуин). Смърт и религия са двете отправни точки за Рефн, но писането на филма съвпада с президентските избори и изборните резултати в Щатите, което предопределя апокалиптичната посока в сценария. Цял низ са сцените изобличаващи с черна сатира връзката между корпоративния морал, новата редакция на фашизма и безогледната експлоатация на пушечното месо.

Отдадена е почит на Алехандро Ходорвкси, ментор и гуру на Рефн, с когото и този филм е консултиран на всеки етап. Неслучайно картите таро са в ръцете на медиума (невероятна деликатна и разчувстваща Джена Малоун). Мощна и перверзна красота е думата, която се набива спонтанно през цялото време. Цялата постройка на паралелните истории и преплитането им удивлява със огледална симетрия и тяга. Старозаветният порив към поголовно унищожение като мотивация е сходен във всички герои независимо от коя страна на доброто и злото стоят и доколко интелектуално могат да го артикулират пред себе си. Референциите към киношедьоври са невидимо втъкани. Облекчаващото зрителя възмездие във Догвил на Триер тук е мултиплицирано до ента степен. Уестърн епоси и ноар класики лесно изплуват докато гледаш панорамното движение на камерата, поетизираща баналното. Радиото с безумните разговори на фанатични екстремисти и редови лунатици, които едноокият Джон Хоукс (неземен хибрид между самурай и кръстоносец) слуша в колата хвърлят мост към “Шофьор на такси”.

Интересно е ритуализираното разчленяване и пенетрация да се помисли от психологическа перспектива, но се съмнявам Рефн да го е правил, анализът имам предвид. Това което вълнува Рефн е новата валута – времето с което (си) плащаш като зрител, интимността на тишината, дългия формат. Връща се към корените на киното и креативността на първосъздателите, парадоксално на пръв поглед чрез възможностите на стрийминга.
Какво ли би произлязло от среща между него и Бела Тар?

Работният материал прилича на представителна извадка от черната хроника в хардкор редакция, гарнирана с кървав мистицизъм, шамански прозрения и визионерски предупреждения. Референциите към текущия политически пейзаж са болезнено конкретни, епизодът с наци-ченгетата е култ, колажът между свастиката и долара е рефрен.
Майлс Телър (Whiplash) като протагониста Мартин Джоунс е толкова добър, колкото и всеки друг от каста, включващ и съвсем непознати лица като Cristina Rodlo и Augusto Aguilera (и двамата страхотни като смъртоносните Ярица и Хесус). За Майлс Рефн казва, че прилича на Елвис, движи се като Джон Траволта от “Треска в събота вечер” и има осанката на Джон Уейн.

Рефн никога не е бил за всички, още по-малко пък е смилаем тук. Както Светослав Тодоров каза – “като че ли Рефн си е направил собствен Twin Peaks”. Трябва да се отбележи и саундтрака на Cliff Martinez, отново на изключително ниво. На Кан заглавието отива като ” North of Hollywood, West of Hell “. Като работа с цвят, звук и картина той е в бъдещето, за което сам често пророкува. Рефн не се бои да гори мостове и определено не идва с мир.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!