The Idol – от дъното на блясъка

The Idol (2023) е мини сериал на HBO за света на пърформъра. Казва се Джослин (Лили-Роуз Деп). Човешко създание родено и отрасло в инкубатора на силно сексуализиран от медиите , интернет и поп културата свят, което вече не е хомосапиенс, а звезда, селебрити. Лъскав, притегателен с неуравновесеността си изкусителен образ. Всеки фен иска парче за себе си от него. Този изкуствен свят Сам Левинсън конструира с помощта на поп чудото The Weeknd. The Weeknd най-добре знае как стоят нещата отвътре. Лили-Роуз прави богат портрет на мега – ала Бритни Спиърс-популярна певица (в сърцето на Левинсън Бритни има специално място).

Иконата е изтъкана от проблеми, семейни травми, пращяща от екстремна сексуалност, която не може и не иска да спре влака на луксозия си живот, който сигурно и еднопосочно лети към ръба

Хваната в хватката на лицемерен антураж, договори, срокове, корпоративни използвачи и нон стоп дишащи във врата скаути на лейбъл-машината, която я продава, нейната на вид порцеланова чуплива, но изключително твърдоглава Джос върти километраж в тесния кръг на нарцисизъм, безцелна до безчувствена пошлост автоеротика и моменти на автентичен творчески повик. Външно нейната флаши-реалност започва и свършва с несекващ ексхибиционистичен коктейл от секс, кеш и парти-басейни, фрашкани с инфантилни, млади и надрусани “идоли”. Вътрешно я яде (арт)копнеж по трансцедентното, тъй да се каже. Живее с огромен плакат на Принс, искра от който иска да открие у себе си. Тук рита с взлом вратата героя на The Weeknd Тедрос –

колоритен шейди плейбой, обладаващ завиден арсенал от подли умения – откривател на таланти, сводник, пиявица, визионер; тиранин или шлифовчик на диаманти – зависи от гледната точка на изпатилия си от него

Садо-мазо влиянието му над Джос променя и бизнес модела й и я вкарва във вакуум на упадъчна спирала. Комични нотки сериалът редува с импро груби сеанси на неконтролиран транс – сравнително успешно. Кинаджийски, с монтажа, който използва екипът ти предава усещането за хаос. Продукцията лавира между наситени картини на демостративна безпомощност, житейска нефелност и саморазрушителна устременост – всеки елемент гарниран с търсено уместните смешки или сериозности за това. Ветеранът Ханк Азария радва окото, Илай Рот също. Началните кадри са огледален копи-пейст на тези от The Triangle of Sadness, но без хумора и иронията към фалша във фешън индустрията.

Експлицитните сцени на (рекламна) интимност са хореографирани като в клип на произволен поп продукт, което е съвсем ОК предвид конвенционалната (в добрия смисъл) теза на Левинсън за цената на успеха

Телом и духом “звездата” няма право на личен и privacy кът, всичко е с хастара навън on the public demand, подредено, светнато и изпъшкано за пред обектива

С(т)имулацията няма off. Относно подхода на снимане и монтаж на разказа Левинсън споделя на прес-конференцията в Кан, че е черпил вдъхновение от телевизионните риалитита. Личи си.
The Idol ще се види провокативен можи би само за натопорчени кенсъл-индивиди, които може да надигнат дежурен вой, че “жената” отново е третирана като обект и прочие подвеждащи към злоупотреба буквалности. Не е баш така. В края на нещата, ако не си идиот, ще видиш че преобладава емпатията.

Музикалните части са доста, протяжни са и очевидно са от голяма важност за The Weeknd, чийто ум и перо ги дирижира

Транформациите в героите идват шокиращо рязко, но убедителност не се преследва – всичко е екстраполирано в коридор на абсурдна гротеска. Целите на проекта не добиват размаха на амбициите си, може би и заради униожителната вълна от критики, която го залива. Не е и толкова остър и маниерно сочен, че да се очаква ренесанс след време.

Авторите показват немалка визуална култура щом миксът от референции е толкова бомбастично обширен – през Неоновия демон (2016) и TOTDY (2018) на Рефн до екранизациите по фамозните americana glamoram-и на Брет Ийстън Елис – The Informers (2009), Тhe Canyons (2003), Less Than Zero (1987) и стилистичните упражнения на новото евро-кино.

В най-лошия случай The Idol може да бъде запомнен като още една бърза мрачна сатира на Холивуд и гротескен портрет със заготовки от корема на чудовището pop, а в добрия – като съзнателно грубичък кино експеримент с правилна (демек хуманистична) позиция и свидетелство за таланта и фотографски-критичната наблюдателност от първа ръка на Ейбъл Тесфайе

П.П

Ако искаш брутален версия на гореописаното прочети Invisible Monsters (1999) на Чък Паланюк. Разликата от двайсе пюс години е в полза на Чък.

Ако ме четеш и искаш да продължа да правя това, което правя, може да подкрепиш киноблога като си поръчаш тениска от https://branditi.com/
Или пък станеш мой патрон на https://www.patreon.com/moviesbg
Не подозираш от каква важност е за мен


4.5/5 - (36 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.