Ръката на Бог (2021)

Да кажеш нещо с друго, което не е то е дефиниция за поезия, според художника модернист Иван Ненов(1902-1997). Точно това прави и Сорентино в кинооткровенията си – говори за едно през друго, което рядко е само то. И в The Hand of God / музика текст и картина разказват паралелни истории, което води до полифонично наслагване, усещане за плътност и преживяване на жива класика.

„The Hand Of God“ ни прави свидетели на вълненията и трепетите на интроверта Фабието Скиза (алтерего на Сорентино), на когото инцидент отнема родителите и му налага скоростно сбогуване с юношеството и бързо израстване.

Паоло Сорентино е от режисьорите гейткиипъри на общо казано добрия вкус (заедно с Джармъш, Скорсезе, Тарантино, Китано), които внасят спокойствието, че не всичко хуманитарно що е памет и културна ценност е изгубено и докато тях ги има, всичко е наред. Типажите му – пъстро и дебело фелиновско ветрило от налети типични италиански мъже и жени, са толкова прецизно подбрани и умишлено пресилени, че всеки от тях е етнографски експонат – от външния му вид и говор си съставяш политкултурен анализ на цялото десетилетие в страната на Пазолини и Антониони. Също така по тях можеш от тях да хвърлиш лесно и асоциация към средновековните и ренесансовите им предци. Камерата на Сорентино е нещо, което изисква специално упоменаване. Изобретателна в търсенето на неочаквани ъгли към душите на характерите, тя е стакатото, което дирижира емоционалното ти състояние. Музикалните сравнения при Сорентино въобще са неизбежни. Картините му преливат от музика и не говорим за саундтрак, а за формообразуващи на ръба на алмодоварския кич (в смисъла на овладяна и култивирана еклектика) цветове и хумористични алегории – Светията-женкар и Малкия монах в началото на E stata la mano di Dio са толкова смешни. Харесва ми как в творчеството си Сорентино без дидактика, а с почит и търсещо любопитно око адвокатства за живота през различните възрасти на мъжа и на жената, през генезиса, еволюцията и трансформацията на любовта им.

Сорентино пред сп. „Варайъти“ 2015-та: “Изгубих родителите си на 16 при инцидент с отоплителната система на вилата ни, където винаги ходех с тях. Онзи уикенд обаче не отидох, защото исках да гледам Марадона в мача на ФК „Наполи“ с „Емполи“. Това ме спаси“.

Всички заглавия на Сорентино носят отпечатъка на личен ангажимент, но само The Hand of God почти изцяло лежи на биографията му в родния Неапол и косвеното участие на футболния гений Марадона в живота и избора му на кариера. Самият Диего влиза в кадър за секунди, сякаш повече от това би навредило на ролята му на символ и мит. Когато взимаше оскара си Паоло цитира Mарадона редом до Фелини, Скорсезе и Talking Heads като свои музи, а във YOUTH (2015) го въведе директно като фиктивен герой.

Трябва да отбележим и редовното участие на Тони Сервило, намърдал се завинаги в сърцата като Джеп Гамбардела от Le Grande Belezza. Страхотен е и тук, като таткото-комунист на Фабието. Независимо дали играе лисицата Андреоти в „Изумителният(Сорентино, 2008)“, радикален монах в Изповедите/ Le Confessioni(2016), хероинов наркоман в The Consequences of Love(Сорентино, 2004) или Берлускони в “Те”(Сорентино, 2018) – съзерцавам го навсякъде с религиозно възхищение. Върха на хранителната верига в киното е Тони.

(Между другото, няма пряка връзка, но силно препоръчвам документалният филм на Емир Кустурица за Диего Армандо Марадона Maradona by Kusturica (2008)

Режисьор: Paolo SorrentinoАктьори: Filippo Scotti, Toni Servillo, Teresa Saponangelo, Marlon Joubert, Luisa Ranieri, Renato Carpentieri, Massimiliano Gallo, Betty Pedrazzi, Enzo De Caro, Sofya Gershevich, Lino Musella, Biagio Manna, Ciro Capano, Monica Nappo, Franco Pinelli, Mimma Lovoi, Roberto De Francesco, Carmen Pommella

Критиката ще я сложа най-отдолу (сардонично смайли): Не знам колко още време Сорентино-Торентино ще бъде интересен, ако не разчупи доброволно рамките, в които визуалният разкош и наситената вечно с тежка символика театралност го вкараха след шеметния успех с Великата красота (2014). Има опасност да се превърне в one trick pony. С изключение на единственият му “американски” филм със Шон Пен This Must Be the Place останалото барабар с Младия папа(2016) и Новия папа(2020) е полиптих – много части от една и съща картина; много обяснение в любов, но с един речник.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (99% score) - 3 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.