Соларис (1972)

Anton 26.06.2022 0

Крис Келвин (Донатас Банионис) е соларист-психолог. Готви се да отлети за космическата станция на Соларис. Екипажът там се състои от кибернетика Снаут, физиолога Гибарян и астрофизика Сарториус. Сигналите от тях са смущаващо объркани. Това е и причината за изпращането на психолога Келвин там. Учените соларисти посветили се на изучаването на тази планета смятат „Океанът“ за гигантско разумно същество (еко-система) с което соларистиката от десителетия искат да осъществи (безуспешно) контакт, но никоя от хипотезите й не решава проблема.

Преди да излети К.К се среща с екс пилота-соларист Бъртън (Владислав Дворжецки) в дома на баща си. Бъртън последен участва в издирването на изчезнали при проучване на „Океана“ физик Фехнер и радио биолог Вишняков. Разказът на Бъртън е хвърлил в шок и неверие общността на соларистите и той е в немилост. По думите му претърсвайки повърхността на Океана от вертолета си, се е натъкнал на феномен, наподобяващ визуално гигантско човешко дете – проекция на Соларис. Но на видеото , което трябва да документира това се виждат само мъгли и облаци – повод комисията да заключи, че той е халюцинирал.

К, наваксващ със случая след години, заминава към станцията подкован с научен скептицизъм.
Пристигайки, заварва станцията тревожно занемарена и привидно безлюдна. Открива Снаут неадекватен и заекващ. К. разбира че приятелят му доктор Гибарян е извършил самоубийство. Снаут подсказва на К, че е възможно да стане свидетел на нещо необикновено, секунди преди К да засече силуета на млада жена, която не би трябвало да е на станцията. Допълнителна неяснота хвърля факта, че нито Доктор Сарториус нито Снаут са сами в каютите си и очевидно крият тайни. Видеозаписът оставен от Гибарян само дърпа леко завесата към мистерията.

Осезаемата лепкава енигма бързо завладява К, който се барикадира в каютата си, за да се събуди до съпругата си Хари (Наталия Бондарчук) .., самоубила се преди години, след като той я е напуснал. Без съмнение новата Хари е от друго измерение -държи се сякаш нищо особено не се е случило. В ужас от призрака, К затваря „жена си“ в една ракета и я изстрелва в открития Космос. Безсмислено начинание, тъй като „Океанът“, извлича и материализира тази “гости” директно от човешкия мозък. Както обяснява Снаут, всичко започва когато учените сканирали Соларис с рентген и това е отговорът на Океана на интервенцията с лъчението. Обратната връзка на извънземния интелект обаче хваща земляните неподготвени и в недоумение. Как да живеят с непоносимото бреме на най-интимните си и често срамни и болезнени спомени, мисли и желания, при това материализирани и видими за всички? Шокът на К постепенно се изтласква със симпатия и привързаност към копието на Хари, която прогресивно се очовечава, респективно страда. На въпросът „гостите“ хора ли са аналитично безчувственият Сарториус твърди, че са нищо повече от холограма, докато К гледа на Хари като на човек. Снаут го съжалява, знаейки че всичко ще завърши с анихилация на бедната Хари, която не може да живее другаде освен на станцията.

Темата за съвестта и етичните аспекти на човешкия прогрес вълнува Тарковски толкова дълбоко, че е напълно разбираемо пренебрежението му към сай-фай жанра. „Ние изобщо не искаме да завоюваме никакъв Космос. Искаме само да разширим Земята до неговите граници“, смята Снаут. Срамът – срамът ще спаси човечеството – отвръща Келвин.

Екранизацията по едноименния роман на полския писател фантаст Станислав Лем Solyaris / Соларис (1972) е като гигантските платна на немския неоекспресионист Анселм Кийфър (1945-). Не можеш да си го окачиш в кухничката, интериорът ти (душевния, не панелния) трябва да е просторно широк и с много-много висок таван. За разлика от картините на мегаломана Кийфър, пазени зорко от дилъри-спекуланти на “Сотбис”, “Кристис” и Gagosian Gallery панорамните кино-живописни инсталации на Андрей Тарковски са скандално достъпни за всеки, който инвестира време и мисъл. Колко подвеждащо всъщност, при положение че времето ни е най-скъпата валута. Дължината във филма е реципрочна на дълбочината му. Всяка негова наглед протяжна интерлюдия от образна последователност е възможност да огледаме мислите си, да чуем какво ще каже вътрешния глас. Вади те от релсите на изкуствено забързания ти начин на живот и телепортира в медитативната зона на мечтателите. Така че имаш ли търпение, там сърдечните ти клапи ще кликнат, няма начин.

Прословуто е недоволството на Станислав Лем (1921-2006) от избора на чепатия руснак две трети от филма да се случва на Земята, както се възмущава и от акцента върху връзката на К.К с Хари – “не съм писал разказа си за да може някой режисьор да бистри интимните си отношения в Космоса”. Забавно е острокритичното отношение на Андрей към Одисеята на Кубрик , по-ранна със шест години, наричайки я фалшива и пълна с претенция. Гледайки от неговия философски ъгъл, мога донякъде да се съглася с това. известно е, че Соларис е най-малко любимият филм на Тарковски – “твърде много светещи лампички” бе казал някъде.

За начинаещият зрител на Tарковски филмът може да се види прекалено дълъг, бавен, със преднамерено сух диалог. Но след края му ще изплува същината и поразителната красота на образите. Образи в развитие, което поставя под въпрос фундаменталната същност на самите герои. Добре е да се отбележи, че в книгата си “Скулптури във времето” Тарковски изразява неприязън към символизма в Соларис. Смята, че символизмът е налагане на публиката и пречи на зрителите да правят поетични връзки.

Потресаващ саундтрак на Едуард Артемиев (1937-), който мога и слушам на loop. Виж какви поразително адекватни неща споделя композиторът на електронна и филмова музика (с над 100 филма) за работата си с Тарковски тук; любим човек.
Соларис взима специална награда и Премия на журито в Кан-72.

Запазената марка Тарковски е подпечатала всеки кадър – тежко атмосферично изследване през великолепното операторско окото на Вадим Юсов (оператор и на Рубльов, Иваново детство). Водни огледални повърхности (ще разпознаеш какво Ларс фон Триер е крал за Меланхолия). Реквизитът е постоянен – кана с мляко, куче, огън, вода във всички агрегатни състояния и свръхестествени проявления, мотиви от фламандеца Брьогел Стари, мотиви от божествения Бах, мотиви от Толя Солоницин (шегувам се, той е всичко друго, но не и реквизит).

Финалната, ала завръщането на блудния син-сцена е гениална – подсказва че всичко трябва да бъде преразгледано в друга светлина. Движението на камерата в обратна прогресия, стига до там да видим Земята като остров Океана на Соларис. Откритието на тази арка преобръща всичко – двойно дъно на двойното дъно! Може би всички сме хванати в капана на кутията на съзнанието, която ни заблуждава за реалността. Не мисля, че би могло да има по-докосващ сърцето филм за Космоса- а всъщност за човека- от Соларис.

Наталия Бондарчук изнася с впечатляващо достойнство физически тежката си роля, а литовецът Донатас Банионис намирам за съвършен в своя образ, кастът за Тарковски е много важен. Знаем за намерението му да издири в национален мащаб лице за Княз Мишкин; проектът му за екранизация на Идиот по Достоевски, уви, остава неосъществен. Олга – дъщерята от първия брак на съпругата на Тарковски и помощник режисьор на филма Лариса Кизилова също е в Соларис с малка роля (Олга Кизилова е uncredited и в Mirror).

На северноамериканската премиера на Носталгия 83-а, Тарковски, свирепо мустакат, в дънки и каубойски ботуши се изцепва: “- Киното е курва – първо искаха по пет цента на билет, сега по 5 долара. Когато киното започне да се раздава, чак тогава то ще бъде истински свободно.” Тарковски съзнателно въплъщава идеята за велик режисьор на сериозни и амбициозни творби, презрителни към касовия успех и вкуса на публиката.Горният манифест съдържа цялото му кредо. Филмографията му е низ от безкомпромисни размисли за човешката природа и смисъла на съществуването. Позиция трудно смилаема за соц. лагера – съветските власти режат, критикуват и ембаргват филмите му, докато в крайна сметка не го прогонват в изгнание.

“Соларис” традиционно се смята за отговорът на Тарковски на “2001” на Кубрик. Реално Тарковски е гледал филма на Кубрик на Московския филмов фестивал 69-а. И в двата филма става дума за космически пътувания и срещи на хомосапиенса с гъвкав трансформиращ се извънземен интелект, който създава места (“2001”) или пък хора (“Соларис”) по пътечки, сондирани очевидно чрез четене на мисли. Филмът на Кубрик е насочен навън, трасирайки следващата стъпка на човека във вселената, докато този на Тарковски е насочен навътре, задавайки въпроса за природата и реалността на човешката личност. Тарковски е романтик – неговият индивид е способен да преобрази действителността чрез собствената си духовна и философска сила.

Интересен е образът на създадената от океана Хари и нейното ограничено съзнание – тя притежава интелект, самосъзнание, памет и липса на спомени. Не знае, че оригиналът се е самоубил. Задава въпроси на Келвин, иска да знае повече за себе си и изпада в отчаяние, когато осъзнава, че не може да бъде такава, каквато изглежда. Съществуването й е в рамките на това това колко Келвин знае за нея, защото Соларис не може да знае повече от Келвин – тема изяснена пространно в римейка на филма от 2002 г. на Стивън Содърбърг и Джордж Клуни.

Години преди виртуалната реалност да завладее и оформи поведението ни до степен понятието да се превърне в нарицателно, Тарковски коментира последиците от нея. Когато казваме, че обичаме някого, кого обичаме всъщност, човекът или представата ни за него? Ако всичко се ражда в съзнанието ни, то копието на Хари е точно толкова автентично, колкото и прототипа му, с не по-малко уважителното право за живот, любов, зачитане.

Aко си стигнал дотук в четенето, сигурно ще ти е интересно да видиш във vimeo и любопитния за всеки тарковски афисионадо материал Tarkovsky Shot by Shot.
Eто и какво мисли операторът Вадим Юсов за работата си в Соларис и познанството си с Тарковски: