Новият ред (2020)

Улиците в Мексико са раздирани от протести. Случва се някакъв типичен за Латинска Америка преврат, но подплътен с художествени екстеншъни – бунтовниците ползват зелени бои за насаждане на страх и маркиране на силово присъствие. Опиянени от силата си метежниците помитат всичко по пътя си. Организирани в групички те убиват на место, пишат графити, завземат “бели” територии. Градът е потопен в хаос и ултранасилие. Нямаме информация кое е стартирало конфликта, но това не прави впечатление – фитилът на класовото неразделение и цинична несправедливост по дифолт не е спирал никога да гори. В тази апокалиптична картинка на социален климакс гиздаво семейство от елита празнува пищна сватба. Частният им оазис е на 20 минути от развилнелия се пролетариат. Разбира се, Франко е безмилостен към техния балон. Празненството им е върха на цинизма. Съвсем скоро обаче младоженката попада в ръцете на радикалите. Нещата, които й се случват са от всички кръгове на ада. Както си му е правилото – за най-малко виновните (защото няма невинни) горчивата чаша е най-голяма.

Няма нито happy, камо ли end – след повсеместния разпад на закон, ред и граници, финалът само констатира катастрофата и необратимото разделение. Kill the rich , eat the poor е положението. Историята не познава шибана фракция, която веднъж извоювала “свобода и равенство за всички” да не наложи мигновено своята диктатура.

Замислена преди шест години, необузданата антиутопия от близкото бъдеще на Мишел Франко (Sundown) звучи така, все едно е взета директно от черната хроника, или най-малкото не би звучало неправдоподобно, ако скоро време разберем, че сме се озовали в това незавидно положение. Хареса ми, че държавни военни и терористи са взаимозаменяеми и работят комбо. Илюзиите на революционера са подиграни. Eтичната аморалност е присъща на всички, независимо от статуса – материалът на потисканата от режима маса е същият траш. Както беше и в южнокорейския, лицемерно прегърнат от Академията Паразит (2019).

В New Order Мишел Франко наистина използва телата на човеците безстрастно, реди с тях всякакви пъзели и зловещи конфигурации със зверската лекотата и експерименталното любопитство на дете, което енергично бърника в кутията за части от лего. Кървавите размирици във Nuevo orden Франко хореографира богато, с много червена (и зелена) боя, преднамерено постановъчно, като че са в контемпо-фотография на Jeff Wall (1946-), но понеже посланието и тематичния фокус са объркани изглеждат леко самоцелни. Колкото повече трупове – толкова по малко кино виждам аз. Изглежда сякаш вдъхновен от Ларс фон Триер и Къщата на Джак, или от испанския “Платформата“, или пък от архивите на кои да е безредици последно време – генезиса, развоя и последствията им са едни и същи, само скоростта на ескалацията и мащабите са различни. Манипулациите от упор със зрителя правят филма близък до тези на провокатора Гаспар Ное; за линковете към Ханеке и Лантимос вече съм отбелязвал.

Не мисля че този графичен дайджест по реваншизъм и social justice е най-доброто на Франко (франкистите ще го лапнат), но пък е хубаво, че той го има в биографията си- говори много за неговата собствена чувствителност и готовност за ангажиране.

П.П

Не мога да спестя нещо свое биографично по new order – наратива – ТУК

Апропо, уикипедия-справка показва, че терминът new order през десетилетията е дежурна част от агит-пропа както на левичари, така и на нео-наци-та. Най-безобидната му употреба е в музикален контекст от наследниците на Joy Division, Иги Поп и пичовете от Testament.

Ако ни харесваш и се връщаш да ни четеш, ще се радвам да ни станеш патрон и подкрепиш. За нас е от огромно значение.

5/5 - (2 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.