„Преминавам от реализъм към фантазия, без зрителят изобщо да забележи. Филмите ми са реално изглеждаща изкуствена реалност, която ви засмуква навътре“ Жан-Пиер Мелвил (ака Жан-Пиер Грумбах)

Леон Морен, свещеник / Léon Morin, Priest (1961) няма много общо с ноар иконографията на JP (Bob La Flambeur, Le Cercle Rouge, L’armee des Ombres, Le Samoura,Un Flic). Шестият филм на Мелвил, подкрепен щедро от италианския могул сред продуцентите Карло Понти е неговия изцяло европейски филм. Жан-Пиер поверява главните роли на Жан-Пол Белмондо(1933–2021) и Емануел Рива (1927–2017), и двамата вече познати като имена във всеки дом. Това е и първата от общо трите колаборации на JP с Белмондо.

За сценария на филма Мелвил адаптира спечелилия Гонкур роман на Беатрикс Бек от 1952-а Страстното сърце (ака Леон Морин, свещеник). Публикувано е във Великобритания като Свещеникът (1953) и в САЩ като Страстното сърце (1953). . За тази роля Белмондо получава номинация на BAFTA за най-добър чуждестранен актьор. Друга кино адаптация на романа излиза през 2016-а със заглавие Изповед, режисиран от Николас Бухриф.

Барни живее в малък френски град по време на окупацията. Вдовица, млада, своенравно мислеща и левичарка Барни има осъзнато влечение към шефката си, което предимно теоретизира. Сексуалността й я фрустрира особено пък когато разбира, че е привлечена от местния свещеник, който също като нея помага на партизани от Съпротивата. Водена от комунистическите си идеи тя влиза в режим на агресивна критика към Бога на свещеника и провокира неговия алтруистично красив и морално ясен ум. Подобно на концепцията на Брус Лий за водата, падрето не я атакува с догми а със собствени разсъждения. Нортодоксалният подход впечатлява войнствената Барни и тя започва да го посещава нездравословно често.

За Мелвил сюжетите са ритуализирани рамки, които му позволяват да разгърне способността си да създава светове. Тук визуализира взаимоотношенията между двe души обречени на конфликт в самият им генезис. Прави го по начин, който ме кара да потърся веднага книгата на Бек. Впрочем, има възможност за асоциаация с българският филм Осъдени души от 1976, (по романа на Димитър Димов за връзката на Фани Хорн с отец Ередия в съвсем различния контекст на Испанската гражданска война).

Филмите на JP са портали на ескейпизъм, спасение от хипортрофиращия неуморно фолклор на Интернет. Саркастичното отношение в съвременната поп култура амортизира сетивата. Допамин детоксикация с темпото на филм от 61-а е доста привлекателна опция да излезеш за малко от зайтгайста, най-малкото за да влезеш обратно после от друга врата.

Между другото, докато гледах Léon Morin, Priest ми прескочи силна искра към книгата “Аз вярвам! Аз също не” от 2006-та с беседи между нихилиста експериментатор Фредерик Бегбеде и кардинал Жан-Мишел ди Фалко, епископ на Гап, бивш говорител на епископията на Френската църква.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!