Опасният / Годар, моя любов (2017)

Енергията е равна на себе си, казва гениалния български художник Васил Симидчиев. Всяко десетилетие си има бунтовниците. Колкото и да мачкат, чупят, режат, колажират, горят, рушат – накрая формата на масата е различна, да, но завещаният обем (на идеи) е същият; сизифовски, възхитително неблагодарен труд.

Не смятам, че трябва да се изпитват чувства към един филм. Трябва да се изпитват към жена. Не можеш да целуваш филм/Кажи на някой актьор да каже аз съм лайно, и той ще го каже. Намирам това за гротескно, свободата им е чужда Жан-Люк Годар

“Годар, моя любов” представя ЖЛГ (любима абревиатура с инициалите на Годар) като тотално tilt-ната личност, страдаща от постоянните противоречия, които я движат. Радикализиран, измъчен, предимно от себе си – образът му не е в никой случай идеализиран, напротив, по скоро е на границата между шаржа и карикатурата. Свещеното чудовище на киното, бунтарят, иконокластът е десакрализиран със собствените му “камъни” – умен подход на Michel Hazanavicius (автор на оскаровия чернобял “Артистът” от 2012), който така прави биопик-рамката да изглежда претекст за портрет на един човек, пословичен с с хроничната променливост на идеите си. Това че твърденията му са противоположни не винаги означава, че не могат да се четат едновременно и да имат смисъл в корелация, без да се бият.

След злополучното политинженерство киноезикът на хамелеона не спира да рапира. Бомбастичното му тролене с “киното е мъртво!” е преди (allegedly) 129-те му филма, какъв нагон! Много хора се държат така все едно той е мъртъв, и този филм по някакъв начин е странен, имайки предвид че Годар все още е жив.

Противник на агресивно стерилната красота без недостатъци, арогантен циник на който и Сартр би завидял, философ мегаломан, Годар има варварска жажда за преживявания. За да паднеш от високо, първо трябва да си бил там, да си се изкатерил на върха, където въздухът е разреден и замайва главата. Където преди него са “разтуряли седянката” и сюрреалисти и дадаисти (Виж филма Manifesto).

Сега, когато хората са обсебени от това случайно да не се провалят и се изолират от възможността да им се случи нещо, страхливо впримчени в ежедневната рутинна спирала, писана от други пътечка да преследват бюргерския индивидуален успех свръхактивността, широтата и размахът на Жан Люк, с всичките му грешки са просто нереални, чутовно недостижими.

На няколко пъти гневни парижани чупят очилата му по протести, повод Ан Вяземска саркастично да каже в глас зад кадър (двамата делят ролята на разказвача), че пред опасностите на уличната революция, Годар разумно предпочел далеч по-тихите занимания с новата си експериментална група “Дзига Вертов”. Страхотна метафора за наивното политическо късогледство на ЖЛГ. В низините на реалността пролетариатът нехае и презира флиртът на интелектуалците отгоре. Но хуморът, забавен и горчив на Le Redoutable (2017) работи само ако зрителят е запознат малко от малко с историческия контекст от годаровата 67-ма и младежките майски бунтове на 68-ма, знае какво е Новата френска вълна, защо и с какво е важна за киното тя. Информационната среда за 60-те е единна, не е разпокъсана от Интернет, звездата в Америка например, е звезда навсякъде по земното кълбо, обратното също донякъде работи. Телевизията, радиото и киното са били социален фактор. Сега не са и естествено, никога повече няма да бъдат. Никога няма да разберем феномена кинорежисьор, въобще интелектуал, да има обществена тежест и търсено мнение.

Много негови гръмки, манифестиращи презрение към буржозния вкус изказвания (красиви, може би кухи, но провокиращи и заради това останали до днес) тук са намерили комфортното си сценично местенце. Скепсисът ми към филма се стопи в момента, в който опитите ЖЛГ да се самоизобретява на дневна база (Луи Гарел го играе съпричастно) го доведоха до отблъскващо, близко със шизофренията състояние. Революционните мотиви на артиста (ъуонаби тоталитарист) да жонглира със социални утопии ги разбирам и чувствам напълно, както и това че сгромолясването им не омаловажава постиженията и ролята на “демиурзите” – изкуството е романтично кървав блян. Всеки артист дължи нещо на Годар и му плаща роялтис, съзнателно или не. Le Redoutable (2017) те кара да захапеш оригинала, да се заровиш в архивите и да преоткриеш сам ЖЛГ
Къде е границата между кунста и живота, ако въобще има такава и лицемери ли са аполитичните, които стоят в художественото и не играят с рупора по площадите?

говоренето в упор към зрителя в Le Redoutable (2017) е един от много заети годарови похвати

Не знам доколко коректен към истинския Годар е филмът- ЖЛГ упорито отказва фийдбек на режисьора, но има много сочни и смислени въпроси за функцията на твореца в обществото, които филма разпрострял се върху толкова невралгична територия слага на масата и активира, на нов глас бих казал на прима виста, но истината е че не знам. Дискусия, студентски вълнения, спор, полемика за художествени ценности и социалната им значимост – това днес са ретро спомени, в най-добрия случай секси стиймпънк реликви за носталгично настроени като Michel Hazanavicius познавачи на синема-варите-то. Без неореализма, а преди това немския експресионизъм нямаше да има и Нова френска вълна, да не говорим че има и Нова японска вълна в киното, а пък Без дъх, флагмана на НФВ, се оказва и римейк на японски филм.. В това няма нищо чудно – популярното клише, че изкуството се вдъхновявало и изобразявало живота е булшит – едно изкуство се вдъхновява от друго изкуство. Така стоят нещата.


Годар е френско-швейцарски режисьор, но счита себе си за французин „бежанец в Швейцария“. Роден е през 1930 в буржоазно семейство, баща му е лекар с частна клиника, а майка му е наследница на прочута фамилия швейцарски банкери-протестанти. Възпитанието му е било строго и стриктно, ходел е на неделно училище. В края на 40-те учи в Сорбоната етнология. После идва срещата със себеподобни – Трюфо, Ривет, Ромер, неизброимите прожекции в Синематеката и първите опити в кинокритиката от 1950, после „битката на два фронта“ – писането за списанията „Ар“ и „Кайе дю синема“. Тогава се оформя киномисленето му, на което влияят теориите на Андре Базен и целия кръг около „Кайе дю синема“. Годар многократно припомня, че той е от поколението, което за първи път има дълбоки познания по история на киното. /След пробива на „До последен дъх“ Годар снима като в транс и изстрелва по два филма на година: „Малкият войник“, 1959; „Жената си е жена“, 1961; „Да живееш живота си“, 1962; „Карабинерите“, 1963; „Презрението“, 1963; „Особняците“, 1964; „Една омъжена жена“, 1964; „Алфавил“, 1965; „Лудият Пиеро“, 1965; „Мъжки род, женски род“ 1966; „Made in USA“, 1966; „Две или три неща, които знам за нея“, 1966; „Китайката“ 1967; „Уикенд“, 1967/ – част от страхотен текст на Боряна Матеева за ЖЛГ за въпреки.com

+ още един информативно резюмиращ добре Годар текст на Юлия Владимирова ТУК


5/5 - (10 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.