Un Flic (1972) – импресия в синьо

“We’re doomed victims, the prey of actual pros”

Un flic ака Dirty Money, ака A Cop, уви, e последният филм на “бащата на гангстерския филм” Жан-Пиер Мевил (57г), с който той все пак успява да увенчае Самурай (1967) и Червения кръг (1970) в култова трилогия, с която името на Ален Делон завинаги ще се свързва.

Delon е комисар Едуард Колман, шеф на парижката полиция, деморализиран от десетилетия в неблагодарната професия. Едър дивеч от крими-контингента, който Делон безстрастно ловува е героят на Ричард Крена Симон – собственик на нощен кабаре-клуб, който незнайно за радара на Колман е и ловък обирджия на трезори, куфарчета с бял прашеч, на всичко, което има висока цена. Действието диско жокеят Ж.П.М миксира с откъси от гонките на Колман и такива от обири, като историята е доста пренебрежителна към каквито и да е спояващи нишки. Наративът е сбор от отделни точки/атмосферични картини, които мозъкът ни послушно, и без това трениран да го прави постоянно, свързва в история. Импресионистът Мелвил и без това не обича насилените драматични ефекти и съспенс. Конструира филмите си с внушения разработени по визуален път. Вземи само началото на филма:

Saint-Jean-de-Monts – западното крайбрежие. Огромни океански вълни пълнят екрана-аквариум с мощно индигово синьо, синьо та дрънка, превиващ храстите вятър смущава чайки в небето и всичката тази безутешност докато в кадър се намества кола. Не, не просто кола – намества се грацията на убийствено мазен американски (какъв друг да е) бронетранспортьор, какъвто един мастилено син Plymouth Fury 66-та определно е… Плимутът пълен с неми килъри в еднакви костюми се плъзга бавно покрай безкрайно дълги еднотипни и абсолютно безлюдни високи курортни сгради, ала Корбюзие, на шумовия фон на монотонно биещите се в брега вълни. Всичко това насечено от бланкове с титрите и вяло прокрадващото се зад вълните меланхолично пиано на Мишел Коломбие, плюс задаващ се все по-силен, направо бесен като във филм на Бела Тар вятър. Убиец! Най-мистериозното и непоносимо стилно интро евър!

Kатрин Деньов прави разликата между френската Femme fatale и и италианската la donna tolkowa очевидна

Между другото, комисарят на Делон кара друга американска автомобилна икона -Pontiac Firebird 69-a. Какъв по явен знак за трибют към американската култура, на която Мелвил толкова се възхищава, че чак наема отявлено американското лице на киноветерана Крена (което 82-ра ще се увековечи великолепно в Рамбо 1).
Вътрешните връзки със Самурай са не една. Името Жеф Костело се мярка на графит за секунда, а Делон отново дрънка на пиано кахърен джаз стандарт, захапал син житан без филтър..

Ченгето на Делон демонстрира силна незаинтересованост към разследването на заподозрените си, меко казано невъодушевен да бъде институционален наказателен инструмент, какъвто системата го иска. Често шлиферът на алфа инспекторът се озовава в прегръдките на любовницата си Кати/синята кралица Катрин Деньов (нея Делон снима и режисира в Le Shock 1982-а, точно десет години по-късно). Кати в една сцена е дегизирана като медицинска сестра, готова да инжектира доза смърт – точно там адски напомня безкрайно многото перверзни вариации на медицински сестри-“терминатори” на съвременния артист Richard Prince (1949-), който продава за милиони долари всяка от картините си.

Камерата на Валтер Вотиц не отстъпва на Анри Дека

По важното е, че Кати е любовница и на приятеля му Симон, но за разлика от американските филми, където това обичайно става причина за конфликти, по френски любовният триъгълник тук е неглижиран до тривиалност. Колман не показва да изпитва разочарование от факта, че дели Кати нито към нея, нито към най-добрия си приятел.


Героите в Un flic се дефинират през действията (през шамарите), през мълчанието, по някакъв начин са отделени от емоциите си, достъпа до душите им е отказан, съответно това навява минорното чувство за стоицизъм в личностния провал, но пък не и на нещастие.
Un Flic/A Cop e посиняла от елегантност рапсодия, кинематографично студена поема; мрачно бижу. Художествената разкадровка (това трябва да се повтаря постоянно, щото днес снимат по едни шибани екселски таблици), монтажът, движението на камерата с безстрастното око на патоанатом, са истински учебник за невербален сторителинг. Има кадри-изстрел, по къси от секунда.
Точно толкова превъзходен е филмът, колкото и подгизналият му в самотни сакс-сола и бас линии саундтрак от французина Мишел Коломбие (1939-2004). Слушам го на репийт. Шибани гении, по дяволите колко са добри.

20-та минутна сцена с влака, разкадрирана и хореографирана хирургически прецизно от Мелвил и изиграна перфектно от Крена, влиза директно в киноисторията. Том Круз в Мисията невъзможна изглежда като едно инфантилно разглезено дете в сравнение с Крена. Финалът перфектно захапва началото на трилогията от 1967-ма, като тук Ричард Крена е самураят.

Това че Un Flic прилича и е етикиран като крими трилър, не означава че е крими трилър. Концептуално Un Flic е замислен и реализиран повече като киноскулптура представяща идеята за крими трилър, отколкото нещо друго.

Мелвил оставя отворени няколко сериозни въпроса. Защо Симон рискува да довери мястото на което се криеше на Кати, ако е знаел че тя е във връзка с Колман през цялото време. Оставяйки живота си в ръцете й той е изцяло зависим от нейната лоялност. Със същия тест той изпитва и приятелството на Едуард, вадейки мнимо оръжие, жест-мост към аналогичното самоубийствено поведение на Жеф Костело… Самурайска му работа.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

Последвай ни и в IG: @movies.bg

Влюбен в американските филми и култура, сам автор на 13 филма-вече класики, някои от които Le Doulos (1962; Doulos – The Finger Man ), Le Deu xième Souffle (1966; “Second Wind”) Мелвил е пътеводна светлина (и преди съм го споменавал) за Новата френска вълна на Годар и сие. И има защо. Начинът по който хаква консервативната студийна поствоенна политика е забележително смел герила трик – на принципа “сам съм си рекърдс” Мелвил основава своя продуцентска компания 46-а, и започва да снима на място малюбюджетни пордукции с качествата на голюмобюджетните. Вдъхновение за гладни, антиестаблишмънт режисьори като Жак Дере, Тарантино. Останалото е история..

Още киноревюта на филми с Ален Делон:
Les acteurs (2000)
Господин Клайн (1976)
Les Felins (1964)
Ледена гръд (1974)
Двама мъже в града (1973)
Le cercle rouge (1970)
The Passage (1986)
Purple Noon (1960)
Le Battant (1983)
Лекарят (1979)
Самурай (1967)
Смъртта на един негодник (1977)
Убийството на Троцки (1972)

Трима мъже за убиване (1980)
Shock Treatment (1973)
Нашата история (1984)
Циганинът (1975)
Изгорелите хамбари (1973)
Armaguedon (1977)
Тони Ардзента (1973)
Конкорд, летище 79 (1979)
Роко и неговите братя (1960)
Расата на господарите (1974)
HISTOIRES EXTRAORDINAIRES (1968)
La Piscine (1969)
Сбогом, приятелю (1968)
Първата спокойна нощ (1972)
The Teddy Bear (1994)
Man in a Hurry (1977)

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 2 votes

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.