Свръхестествено чисто и невинно-красиво момиче (невъзможната, родена за да узрее до тази роля Ел Фанинг) омагьосва модните сводници на Ел Ей още с първия си кастинг. (Ел е на 16 на снимките, Рефн я подготвя с Beyond the Valley of the Dolls от 70-а.) Появата й е метеорологична изненада – новодошлата олицетворява всичко, което армадата тунинговани и износени от светкавици и мъже острилки в содомаигомора никога няма да бъде. За нея няма бариери, тя е като плод на химически инженеринг от черната порно-комедия на Поланик “Ненагледна моя”, но за разлика от четивото на Чък – има и не малко от неговата Invisible Monsters! -, у крехкото изкусително чудовище, въплъщение на съблазънта няма и помен от гротеска.

Множеството пластични операции на колежките само потвърждават провала им пред спуснатата от бог. А има ли бог той трябва да бъде детрониран, или по-добре изяден. Но всичко това не е нещо оригинално и би било крайно ограничено The Neon Demon  да се интерпретира като присъда над хищническите порядки в шоубизнеса. Канибализмът в модата е изтъркана тема, изроденият култ към младостта и красотата също.

Рефн надгражда. Филмът му е хладно туптяща аморфна маса от цветове, внушения и стилистични домогвания, от и за киномани. От Адженто до Линч, няма голям визуалист в авторското кино, за който да не сетиш докато очите ти пируват. В абсолютната психеделия забравяш, че някой упражнява контрол над целия този транс.

Кадрирането е умопомрачително. Само в рамките на минута дефилират дузина потенциални обложки за синт-поп албуми. Не знам защо хората се шокират от метафорите в The Neon Demon, след като е ясно, че изкуството оперира със символики, кодове и прочее езици, но официално един от най-трудно смилаемите кадри – буквално, е ритуално изядено око (препратка към окото на Дарил Хана в Kill Bill 2). Това не е никак самоцелно, напротив, не би могло да бъде по концептуално обосновано.

Човешкото око е органът, който провожда и оформя изкушението; осъществява примамването в сектата на нарцисима. Неговият глад и ненасита са необратими, обричат на падение. Такеши Китано коментира темата в една от двойките в Dolls, Бунюел го направи в Андалуското куче…
Но най-бибрутално от всичко е финалът. Рефн не се свени да отиде толкова далеч, колкото може, затова й вади спонтанни въздишки на възхита и не толкова сребърна завист.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!