Един ден през ноември 2009 г. франсето драйвър на брониран охранителен микробус Тони Мюселин/Toni Musulin зачезва с 48-те торби и кутии с поверени му банкноти – 11,6 милиона евро. Събитието, предизвиква огромна и шумна вълна на одобрение у сънародниците му – доверието в банкерите у свободолюбивите, закърмени с революции французи по дифолт е в дефицит, а пък след финансовата криза от 2007-ма е в демонстративен фалит. А и честно, кой нормален човек не мрази корпоративните компании?
В този повече трилър, отколкото ноар Франсоа Клюзе (Не казвай на никого, Недосегаемите) прави убедителен портрет на един тих екстремист с тревожно съзнание, готов да захвърли всичко в името на жеста. Колебанията и съмненията са изписани върху чертите на Клюзе, който превръща този филм в разказ за загубата на мъжествеността, потентността, младостта, настъпването на старостта, точно толкова, колкото и за човек, който краде огромна сума кеш, донякъде оправдано.

Режисьор на 11.6 / 11.6 милиона (2013) е Филип Годо – ветеран продуцент, автор на “Един на път” (2009). Годо избягва драмата и зрелището и подхожда по един сиво-делничен начин, без претенцията да знае отговорите на загадката “Мюселин”. В това е и очарованието на филма. Режисьорът представя Toni Musulin (Клюзе) като самотник, разяждан от чувство на унижение и неудовлетвореност, който търпеливо подготвя действие, което ще му донесе 15-те минути слава. Частично изглежда че основния му импулс е жаждата за отмъщение срещу мамещите го работодатели. Мюселин не е нито романтизиран, нито симпатичен (при все че фино интелигентната физиономия Клюзе е предостатъчно и от двете).

Тони е странен и противоречив, като повечето от нас. Купува на кредит лъскаво червено Ферари за екскурзии през уикенда, а на бач върти педалите на байк по анцуг (референция към адидас-гардероба на Бил Мъри в Прекършени цветя); Тони се държи грубо с партньорката си (Corinne Masiero), а временния блясък пласира на далеч по-млада и непозната жена (Хуана Акоста).

Годо адаптира свободно парче от от книгата на Алис Жеро-Арфи за да изгради образ на народен човек, който се опитва да се освободи от оковите на една рутина подклаждана от класовите предразсъдъци. Хубавото на true story based филмите, е че няма нужда да си смучат интрига от пръстите. Липсата на напрежение (филмът започва с предаването на Мюселин на полицията, седмица след като е извършил “обира на века”) се компенсира от чувството за загадъчност около действията и мотивите му. Защо той никога не се опитва да се измъкне, например като влезе в нелегалност или избяга в чужбина? И какво се е случило с 2,5 млн. евро, които полицията не успява да намери?

От гледна точка на жанра с обири на банки това е абсолютно неортодоксален филм, който визуализира отново френската революционна традиция за разрушаване на институциите, когато те вече не работят в полза на хората. Колегите на Тони – въоръжена тумба фрустрирани и изгубени лузъри в униформа и броня, са с кристално ясното съзнание, че белите якички ги третират като боклуци, а условията им на труд ги обричат да кретат третокачествения живот на впиянчени деградета. Не може да се ебаваш с работническата класа системно и методично и това да ти се размине.

Кинематографията на Мишел Аматие (“Доберман” 1997 г.) очаквано е в тъмния регистър. Саундтракът е от съвременен чил, клубен вайб, електро ритми, сякаш подигравателен пласт към портрета на консервативния Клюзе, който в един забавен момент докато рулира своето Ferrari F430 Spider съвсем не на шега хейти Серж Генсбур че някога си е позволил да изгори банкнота от 500 франка. Тук може да се направи приятна референция към унищожаването на пари в арта, и по- специално във френския арт, от Ив Клайн/Yves Klein (1928-1962).

Апропо, червената боя на спайдъра семантично покрива значенията на цвета във финансовия свят и неговите дехуманизиращи инструменти и терминология. С една дума, червеното тук е символ на потентност и сила, но в същото време е и символ на опасност/криза/тревога и шибана война.

Въпреки стабилните опорни точки във визуалния разказ – чудесно подбрани от режисьора, непроницаемостта и купчината въпроси “защо” наистина рискуват да загубят зрителя. Но те все пак успяват да генерират подозрението, че истинският Мюселин не само е планирал обира, но и собственото си залавяне и лишаване от свобода. Към днешна дата инфото на английски за този супер любопитен герой в мрежата е оскъдно – последно влиза в крими хрониката през 2019-та, когато сменя валутата на 50 бона в чейндж бюро.

Подкрепи киноблога: https://www.patreon.com/moviesbg
Тениска от брандити: https://branditi.com/