“Да паднеш не е нито страшно, нито срамно. Но да останеш проснат на земята е и двете.”
Конрад Аденауер

Django Unchained

1958, две години преди Гражданската в САЩ ексцентричен немец освобождава роб, който единствен знае как изглеждат търсените от него престъпници. Оформя се ефикасният бизнес тандем между д-р Шулц/Кристофър Валц и тренираният от него да убива бели хора за пари, Джанго/Джейми Фокс. Джанго с  нямо “Д” нито за момент не е забравял жена си, насилствено разделена от него и сега на свой ред иска да я намери и освободи.

След като разбират че тя е в Кендиленд, имението на злокобния мосю Кенди/Лео ди Каприо двамата с Шулц се представят за купувачи на обучени за боеве негри. Развоят на събитията в леговището на звяра включва великолепно оркестриран разказ за отмъщение и стабилно поднесена любовна история. И двете преплетени в патетична спирала възпяваща Джанго и Брунхилда.

Джанго – чисто нов подарък за бъдещите поколения чернокожи американци, е без прецедент. В расово предопределения WASP жанр на класическия уестърн чернокожият е вторият индианец, обслужващ персонаж, масовка. Независимо дали напълно съзнателно или не, Джанго тук е политически проект. Тарантино обръща генерално палачинката. Първо го облагородява (ала Пигмалион), после го произвежда в чин супергерой с правата и отговорностите спестени му от историята и Бог, и накрая го пуска да сее унищожение в особено големи размери в името на любовта.

Няма как всичко това да не звучи болезнено актуално особено пък днес, в ерата на Тръмп. Дързък опит за пренаписване на бъдещето чрез ревизия на миналото. Тарантино обича да се вмъква в ръкавите на историята и да ги обръща с хастара навън. Много травматични отношения и проблеми са извадени от държавната биография на Америка, така както Триер посмя да направи в “Догвил”. Падналите от сентенцията на първия канцлер на Федерална република Германия не само че стават от земята, ами и всяват страх и просват в срам.

Отвъд политиката струи чистото и неопетнено от подтекст удоволствие на професионалиста-аматьор, без това да е оксиморон от (зло)употребата на жанра. Музика, кадриране(отново камерата на Робърт Ричардсън), тричасови визуални хватки. Срещата между Джанго 1966-а (Франко Неро) и Джанго 2012-а е лудница (Тук някъде Елмор Леонард – Jackie Brown, Get Shorty- разказва за роене и преплитане на един и същ персонаж във времето).

Робовладелецът Ди Каприо напомня Луи Сайфър на Де Ниро от Ангелско сърце не само с очната линия. Докато мята мътни белтъци и сее справедливост, Фокс язди собствения си кон, Чита. Слугата Сам Джаксън е ролсройсът на Тарантино – целият филм и двестате години съществуване на Нова Британия могат да се разтълкуват през призмата на хипер-сервилното чудовище Стивън. Интересен е паралелът между ловеца на глави Валц и  ловеца на глави Тим Рот в The Hateful Eight – много и все приятни сходства. И тук* метафората (немският епос за Зигфрид и любимата му) намира буквална и преносна илюстрация. Често фикцията доброволно дерайлира, a мета-приказката скъсява радикално дистанцията и започва да рапира.

И така. Едноимененият епос на Серджо Корбучи от 1966-та е обърнат на 180 градуса в цветовия спектър. 1859-та животът на чернокожия в  Щатите струва колкото картофобелачка от ИКЕА, а благополучието на белия не слиза от върха на камшика. Историческият контекст (дамгата на кожата) удвоява и без това патетичните  уестърн свободи и справедливости. Това прави Django Unchained постмодерна комедия или поне ентусиазирана пародия. Маниашки ентъртеймънт, в който всяка една кървава баня, на фона на Мориконе, Бетовен или актуален рап, е изпипана със чистото сладострастие на дете подсичащо тревата.

Никой не прелива и съчетава толкова умело най-доброто от италианското серджолеоне-кино (спагети уестърн жанра, вдъхновен и копиран от американците), и от френското – гангста “рапа” на Мелвил (пак вдъхновен, но не копиран от американците), както Тарантино.

Любим отрязък е ККК-епизодът. Преди атака на клана Джона Хил и други в пишман-бандата се оплакват, че не виждат нищо през дупките на качулките си и се движат насляпо. Тарторът, Дон- Big Daddy- Джонсън (роля-подарък, каквото бе за Форстър Джаки Браун), сляп за правотата си ги уверява горещо, че щом конете им са с отворени очи, дали виждат или не виждат накъде се движат е от абсолютно нищожно значение. Перфектен пример за това на какво е способна писалката на режисьора; сторителинг на ниво Чаплин. Между другото, чакаме с нетърпение ракурсът на отявленият критикар на Тарантино Спайк Лии, в BlacKkKlansman (2018).

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!

• В “Inglorious Basterds” имаме кино в киното(буквално) и филм във филма(пак буквално)- леъри на отражения в огледалото и размиване на граници и мултиплициране на реалност.