Угощението на Бабет (1987)

Дания, XIX век. Глас зад кадър ни представя двойка възрастни сестри, живеещи в изолирано селце заедно с баща си, пастор. И двете лекомислено прахосват възможности за живот и радости извън ограничената общност, пред това да помагат в скучните църковни дела на баща си. След години отчаяна френска бегълка от Френско-Пруската война чука на вратата им, за да търси подслон и работа като готвачка. Топ-chef под прикритие, тя притежава решимостта за оцеляване на бежанеца, “тиктакащ” лотариен билет за десет хиляди франка и чувствителност, която ще “хакне” като троянски кон протестантския коносерватизъм.

В условната рамка на документално известното, сблъскът на култури и възприятия е конфигуриран великолепно през съпреживяването на религиозното, или по-скоро предефинирането на религиозното като понятие. За пастора и селяните то е в сляпото (и задължително колективно) репродуциране на ритуала, в словесно предаваната, дословно до инфантилност фоклорна традиция, докато за Бабет ритуалът е жива рана, в която като соло-пърформър тя оперира с родееща се до еротизъм и нетърпяща възражение тържественост. Бабет е личност, артист парекселанс. За Бабет ритуалът е спасение, победа над анонимната гибел, атака над корозията на времето – с една дума, самоосъществяване. Организираното от нея седемстепенно пиршество е акт подобен на дефинирания сто години по-сетне лендарт – увековечаване на момента с момент. А ролята на публиката й, тази в драматургичния наратив и на нас зрителите му, е да разпознаем и оценим красотата в саможертвата. Изкуството е начин на живот, и когато той стои за гърба (творчеството) на даден автор – тогава не можеш да кажеш, че е кухо клише, залог е оставен.

Общото между героите е тук, освен умело засичащи се сюжетни параболи, е че преживяват непоносимо огромни периоди от заключено в безмълвно очакване и надежди време. Болката е сдържана, но тежестта й е пределно изразима в очите им. Ако ти пука за собственото ти сърце им съчувстваш – ти си тях.
Конфликти вибрират на много нива и взаимно се допълват- система-единица, мъжко-женска чувствителност, частна- обща история, аскетизъм-хедонизъм, догма-съблазняване.

Бабет се играе от мистериозно елегантната френска атриса Стефан Одран, очевидно изумителна жена, съпруга на Трентинян и Шаброл (факт, който нито подчинява нито задължително верифицира класата й, но е приятен). Сред биографията й са „Дискретният чар на буржоазията“ на Бунюел (също с „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм и БАФТА за най-добра женска роля за Одран), както и „Братовчедите“, „Месарят“, „Лоши момичета“ и „Скандал“ на Клод Шаброл.

Ролята й в Бабет е предимно физическа. Тялото й/инструмент владее мелодията на героинята й, и има нужния ритъм и разбиране за паузите.
Филмът е базиран на литературен текст (разказа на Isak Dinesen) и е първият датски оскар. Режисьорът Габриел Аксел определено е “обветрен” от духа на Кнут Хамсун, препратки впрочем хвърчат в различни посоки. В противовес на изкушаващата към умозрителност дълбочина и тежест на разказа, той изгражда”Бабет” с подкупваща наивност, така че да диша леко и да те въздига, а не потиска с истинноста си (както Бергман да речем).
Интересно е да се види тетралната интерпретация на “Бабет”, както и римейка на Александър Пайн. Също и да се изследва въобще значението на пира в датското кино, от “Бабет” през “Празненство” (1998) на Винтерберг до “Midsommar” (2019).

Любим момент: когато се разбира, че Бабет е изхарчила цялата сума от пеалбата си, за да ги нахрани – точно десет хиляди франка струва меню за 11 души в парижкото кафе където е била начело, и че за нея няма връщане назад, по-възрастната от двете приютили я навремето сестри съкрушено пророкува, че от сега нататък французойката ще живее в бедност – съчувствие което мадмоазел безкомпромисно отхвърля, с “Артистът никога не е беден”.


За “Бабет” научих от приятелка, с която заграждахме наедро широкия диапазон от “кулинарни” филми, или такива в които гастрномията не е буквално ангажирана и заема по-особено място.
След като го гледах разбрах, че ми е бил необходим отдавна. Окуражава те да си смел в страданията на душата си, да посрещнеш не само стоически и челно съдбата си, но и да го правиш като артист, с финес и добавена стойност, а не индивидуално заточен в мизерията на хленч и милозливи спомени.
“Бабет” е иносказателен и поетически многопластов – не бъбри, наопаки, езикът е “солен”, минималистично огрян от слънчевия студ на северното сияние. Напомня Каурисмаки. (Любовното) послание на “Бабет” действа като много лична хуманитарна подкрепа. Храна, която осъзнаваш, че ти е липсвала и от която имаш спешна нужда.

4.2/5 - (5 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.