Торинският кон (2011)

It´s not social, it´s not ontological, it´s cosmical, the shit is cosmical
Смятам, че човешката отговорност е много голяма, огромна. Може би най-важният фактор. Знаете ли, не вярвам в Бог.
Bela Tarr

1889-а, Ницше е свидетел на бой с камшик на изнемощял кон в Торино. Хвърля се да го спасява и изпада в криза, продължила до края му след 10 години. За Фридрих се знае всичко, за коня – нищо.
Разказана в началото, историята маркира пътя, по който се движи A Torinói ló, последният опус на Ласло Краснахоркаи и Бела Тар – 2011-а Тар официално приключи със снимането в полза на другите си творчески занимания. Не вижда смисъл в това да се повтаря. Обяснява го простично и топло тук.

Човешкото достойнство, самота и психологически континюитет Бела Тар сочи за ключ към посланията си. Заснет в 30 чернобели кадъра с циклично повтарящи се музикални мотиви, “Торинският кон “мълчаливо дърпа тежки кофи вода от кладенеца на живота.

Фокусът е върху 6-те дни на беловлас автократ, дъщеря му и товарния им кон, приключващи съвместно своя 19-ти век.  Заключени от зъл вятър в дома, ден след ден те ритуално и безмълвно консумират тъга, докато едно по едно нещата около им угасват – конят, кладенецът, жарта…
Кинематографично изразителна сухата виелица праща във въздуха страница по страница цялата многотомна философска книжнина, събираща прах по университетските лавици. Нищо подобно не съм виждал в киното. Монотонността нарушават единствено многозначително посещение на сянката на Ницше (разбиващ монолог на Mihály Kormos) и шумна циганска каруца, оставила антибиблия (Тар я нарича така) в ръцете на момичето.
Тар се въздържа от присъди, а определения като метафизичност и артистичност коментира с насмешка и презрение. Персонажите му в никой случай не са аутсайдери,  за техния потенциал просто няма възможности, в което е и трагедията им.

С парещ като сварен картоф минимализъм “Торинският кон” спомня японското авторско кино (The Naked Island), но без оптимистичната семка, там Ницше не е обявил смъртта на Бог. Краят на света от Меланхолия при Тар отдавна се е случил, затова и след финалната реплика –Tрябва да ядем, не следва нищо.
П.П

Като контрапункт се сещам за думите на Ленън: Накрая всичко ще е наред. Ако не е, значи не е краят.

В горното интервю  Бела Тар обяснява как работи с времето. През студентския “Макбет”, “Сатанинско танго”, Веркмайстерски хармонии, “Damnation”, та до “Мъжът от Лондон”.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!