По активното окуражаване на музиката да емпатираме си личи, че режисьор е жена, което не е непременно минус. Хареса ми оставената на зрителя свобода за интерпретация. Макар героинята на Памела Андерсън да е праволинеен и пламенен адвокат на артистичния начин на живот с дълг към таланта, красивото и тн, при все че тя обожава и е отдадена на изкуството, което практикува религиозно, в случая кабаретното, ние никога не разбираме със сигурност дали тя е наистина е добра в това, което прави или е на посредствено ниво, просто (надявам се нарочно) няма достатъчно визуални податки нито за едното , нито за другото.