Залез (2021)

Sundown / Залез (2021) на Мишел Франко е от тези филми, след чийто последни титри изпитваш неистовото желание да изгледаш повторно с “ключовете”, с които си решил че вече разполагаш. Изключително малословен и лаконичен мексиканския режисьор (След Лусия ‘2012) изгражда минималистично една история в Акапулко, която може да интерпретираш както си искаш.

Трудно може да се пише за това заглавие без да се наранят всички потенциални възможности за разгръщане на тълкуванията. Главният герой, Нийл Бенет, изигран от Тим Рот, е бял хетеросексуален англо-протестант, наш съвременник, стереотипен за профила на една икономически обезпечена прослойка. За него не знаеш нито какво да мислиш, нито какво да чувстваш почти до края. Нийл е на all-inclusive-почивка в Акапулко със сестра си Алис (Шарлот Генсбур), племенницата си Алекса (Албертин Котинг Макмилън) и племенника си Колин (Самюъл Ботъмли). Дълго време преди да стане ясно, си мислиш, че двамата са съпруг и съпруга. Малко след началото Алис разбира, че майка им е тежко болна и почивката е прекъсната. На път за летището Алис получава второ обаждане, в което ѝ съобщават, че майка им е починала. Когато пристигат на летището, Нийл заявява, че е без паспорта си, вероятно забравен в хотела. Уверява ги, че ще е по-добре, ако продължат без него, а той ще вземе по-късен полет.

Предчувствието, че Нийл по някаква причина не казва истината на роднините си се оправдава само след минута, когато го виждаме да се настанява в нов, вече мизерно-народна дупка, тотално различен мизансцен от предходния международно-лъскав курорт. Мотивацията зад намеренията му да остане е загадка. Пие евтина бира и спи на плажа докато сестра му погребва майка им. Всички прилики с Морсьо в романа Чужденецът * (1942) на нобелиста Албер Камю са съвсем резонни впрочем. Неговият герой не е нито добър, нито лош, нито морален, нито аморален казва Сартр, същото се отнася и за Нийл.

Със закъснение разбираме, че Бенет и сестра му са несметно богати – собственици са на месопреработвателен гигант. Това прави доброволно или инертно избрания живот на Нийл в най-бедната, корумпирана и проядена от престъпления част на Акапулко абсолютна енигма. Шляещ се по пазарите и игнориращ серийните обаждания на сестра си Нийл среща привлекателна млада жена, която прибира в стаята си. Тя става редовен компаньон в ежедневната му рутина по отваряне на бири, секс, спане на плажа и безизразно взиране в океана. Минават дни и седмици, в които количеството неотворени СМС-и и гласова поща набъбва. Алюзиите със смъртно отегчените богаташи на Антониони не са достатъчни – Нийл има златни привилегии, от които категорично се отказва. Да води предишния си начин на живот и отговорности му е непосилно, да говори и общува с предишните си близки-също. Решението да скъса с досегашното си аз изглежда необратимо. Към средата на филма маститата фамилия, за която и жълтата мексиканска преса даже пише, е застигната от още смърт (някак си по Уелбек, все едно е глава в “Платформа”). Обратът е режисиран така, че не можем да бъдем сигурни дали това е някаква космическа карма-справедливост срещу едрите капиталисти (халюцинациите на свине, които Нийл има заслужават специално внимание – контра на тях са два дълги кадъра върху риби – в първият те дишат на сухо, във втория са оглозгани до скелет в ресторантска чиния), или просто ирационална поредица от нещастни инциденти.

Филмът ни оставя несигурни какво да мислим за неговото послание, дотолкова сме свикнали мейнстрийм киното да е снизходително, плоско, досадно и неразличимо от билборд-агитпроп, че усещането от хладнокръвното отношение към страданието (нихилистично?) в “Залез” е предимно тревога и смътно безпокойство. Франко наистина отива далеч, оставяйки зрителя (който със сигурност ще се поляризира) без никаква помощна информация за своите типажи, среда и обекти на наблюдение. За мен лично това е пример за прекрасно кино и реално всичко което очаквам и ми е необходимо от него – образност, а не разсъдъчност.

Със щипка подозрение за цинизъм и нихилизъм, Франко е отявлен фен на Михаел Ханеке (“Смешни игри”, “Caché“) и това си личи по безкрайно много и все чудесни (жестоки в двата смисъла на думата) начини. Напомня и “гръцкия” ранен период на Йоргос Лантимос. Помним хипертрофиралата му бруталност в New Order (2020).

Физическият пърформънс на Тим Рот (режисиран от Франко и в Хроника ‘2015) е перфектно обран и пределно семпъл – лицето на екземплярът му от висшата европейска раса е непроницаемо и невъзмутимо, определено апатично, застинало в полусумивка, полугримаса, неподвижно и скрито. Говори малко. Мълчанието, както твърди Хайдегер, е същинският способ на словесността. Мълчи само онзи, който е способен да говори. Акапулко тук е туристическа антиутопия, нищо повече от фабрика за вулгарност и насилие. Политическите коментари са възможни, допустими и всъщност, съвсем логични, но не по-малко, или не по-важни от тези за търсената естетизацията и сюрреализъм във визуалното. Признавам че първата мистериозна третина на филма за мен е по-силната част, другите две трети приземяват хипотезите ни в озъбената действителност, но все пак това става по един максимално “отворен” и нетенденциозен начин.

*- филмът на Мишел Франко стана повод най-сетне да прочета това представително за абсурдизма и екзистенциализма в литературата произведение, което Камю пише едва 29 годишен.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com! Последвай ни и в IG: @movies.bg

5/5 - (3 votes)
5.00 avg. rating (98% score) - 1 vote

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.