Любовта е да даваш нещо, което нямаш… на някой който не го иска /Жижек по Лакан

Possession / Обсебване (1981) e циментирана завинаги в челните места на всички класации мега култова хистерия на Andrzej Zulawski, вдъхновена от развода на режисьора по това време. Мястото е подчертано обезлюден Берлин, разделен между ФРГ и ГДР, с хектарите си павирани площади, неокласическа архитектура и тапицирани със самота апартаменти с подходящ за бесене таван. За да подчертае символните граници в кадър влиза и Стената. Стандартната картина за проблемни взаимоотношения в “Обсебване” е изпържена до лудост. Смесени са психодрама, хорър и крими трилър. Семейните Ана/Изабел Аджани и Марк/Сам Нийл са участници в чудовищна, пълзяща зигзагообразно какофония, която спокойно може да се нарече триумф на разпада.

Социалният статус на Ана и Марк е маркиран бегло. Фокусът е върху болката изгаряща разума. Сам иска да си върне обратно съпругата, но не знае от кого, учителка на детето им е нейна абсолютна реплика. Да си я върне иска и нейният любовник, германец. Прекрасен персонаж, най-маниерният който някога съм виждал. Никой не знае какво и с кого го прави Ана, включително и тя самата. За да ни заземят, за кратко циркулират частни детективи, единственото конвенционално нещо. Има мистериозен апартамент, от който влезлите не излизат. В него с пълни гърди диша чистият ужас (жестоки гор-сегменти), и това не е метафора за девиациите на любовта*. Das Ding (Фройд), крайният обект на нашите желания в неговата непоносима интензивност и непроницаемост. С две думи спрямо “Обсебване” “Екзорсистът” е Дисни продукция.
Аджани е всепомитаща. Диаболична и в двата си образа. Притежава необятен арсенал от форми на разкъсване. “Кивито” Нийл (адски прилича на Хюго Уивинг and vice versa) цял е спазъм и нерв. И двамата в кариерата си повече не влизат в тази “стая”. С Ана Изабел взима награда в Кан, после, признава, години се отърсва от екстремната авантюра.
Без титри “Обсебване” (май няма по-адекватна транслация на possession/притежание) те оставя в паяжината на физически театър, дирижиран от психотронния център на друга планета. Камерата и осветлението показват колкото е необходимо. Можеш и да останеш в плоскостта на организирания от възпаленото въображение хаос. Във всеки случай знаменателният дебют на Жулавски е чиста проба травмирано от перманентен самоанализ съвременно изкуство. Дори в последната минута кукичката не спира да слиза и засяда надълбоко. Метатерапия за напреднали в самонараняването. Заемайки лайтмотив oт Махмуд Даруиш, “Обсебване” демонстрира присъствие на отсъстващото.

* Бълнувайки наяве Ана(Любовта?) говори за своите сестри Вяра и Надежда

П.П. Благодаря на всевиждащия Влади Апостолов за препоръката да се гледа.