“Филм, който можеш да препоръчаш както на киномана до теб, така и на тези хора, които са направо горди с това, че не са гледали нищо местно от “Източни пиеси” насам.”
Светослав Тодоров

Българското кино е в интересната позиция да привлича устойчив и все по-голям международен интерес през последните няколко години, но без това генерално да променя усещането, което етикета “български филм” носи за средния зрител в самата страна – този, който очаква информацията да дойде магическа сама при него, не се събужда с Indie Wire и може да зададе въпрос като “ако този филм печели награди, защо го няма в кината?”.

Получава се среда, в която най-позитивните отзиви, които може да намерите за български филми, често се оказват на английски и то от сериозни места.

Възможно ли е местен филм да обедини по-запознатите и по-широката аудитория? Може би най-отличителната черта на “Слава”, третият пълнометражен филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, е именно, че излиза от нишовостта. Той е точно толкова сериозен, колкото трябва и забавен – където трябва.

Хуморът е дори от полза на драматичните моменти – усещането, че наблюдаваш среда от хора, в която всеки егоистично дърпа тези около себе си в своята посока, идва като послевкус. “Слава” е възприемчив, без това да е за сметка на качеството.

Филм, който можеш да препоръчаш както на киномана до теб, така и на тези хора, които са направо горди с това, че не са гледали нищо местно от “Източни пиеси” насам.

Слава, фото Bulevard.bg

Дуото стъпва на най-добрите качества на “Урок”, но ги развива и то в различни посоки. Това личи и в разпределянето на ролите, подчертаващи колко пространни в изразните си средства могат да са актьорите зад тях – Маргита Гошева е издържаща семейството си учителка в “Урок” и работохоличен министерски пиар в “Слава”, Стефан Денолюбов – манипулативен управител на заложна къща в “Урок”, а в “Слава” е в главната роля на Цанко, кантонер, намерил огромна сума пари на релсите и превърнат от държавата в медийна звезда по неволя, след като ги предава на властите.

Заглавието отпраща както към неочакваната промяна в живота му, така и към съветския му часовник “Слава”, който организаторите на кампанията около него искат да заменят с нов и електронен.

Но двете силни изпълнение отвеждат към донякъде незадоволителния финал – като че ли мисълта на Гор Видал “Няма ненаказано добро” е твърде буквално приета.

Филмът е втора част от трилогията на Грозева и Вълчанов за съвременна България, и подобно на “Урок”, започва от истински случай. Ако има тема, която със сигурност се прокрадва и в двата филма, и може да предположим, че ще присъства и в третия, то това е една постоянна игра на развален телефон, в която всички сме участници.

Както в “Урок“, така и в “Слава” трудно може да проследим размяна на реплики, в която двете страни да са наясно с думите и намеренията на другия.

Дори планираната бременност на героинята на Маргита Гошева е отмятане на ангажимент – все едно новият живот в тази среда и това общество е обречен от първите си секунди  на неавтентичност и съществуване в балон. Както подсказва и изоставащия нов часовник на Цанко – за да се промени времето е нужно нещо повече от бърз ъпдейт.

Още от Светослав Тодоров тук!

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!