Cake (2014)

Добре излятите устои на екс прокурор Клеър/Анистън са в колапс. Доскоро обвинявала служебно, сега наказанието на малкия демиург е лично, незаменимо. Терапевтира в една от онези дебилни групи за взаимопомощ, в които глухи и слепи  от болка бели хора с платени осигуровки колективно бият чело във въпроса ЗАЩО. Което е правила преди вече не играе. Ситуация “да имаш и да нямаш”, тотално друг филм. Реакцията е човешка – гняв, отхвърляне на близки, компулсивен секс, още гняв. Опциите са да се замопроизведе или да потъне на дъното на басейн от транквиланти.

Приятелката на Клеър от групата се е самоубила. Самотата е по-страшна, когато не знаеш защо другият е предприел това, което умът ти отхвърля. Халициинации убеждават Клеър да последва примера й.

Другият крушенец в драмата е мъжът на приятелката й/Сам Уортингтън, баща с дете, спомнящо загубата на Клеър. Взаимната им компания обаче не  достига. Счупеното е счупено. Не се лепи.

Анистън страда достоверно, колкото Чарлийз Терон ролята си в Чудовище. Сините й очи не лъжат.

Cake (2014) носи хубаво (доколкото горчивата иронията може да удовлетворява) заглавие и картотекира добре физиологичното страданието, но не търси перспектива в познанието му. Това вкарва филма в клишето “американски”. Драма претендираща да бъде забелязана заради това, че в нея участва Дженифър Анистън, която никой не помни да е виждал в драматична роля. Без по американски релефна индивидуалост, Жулиет Бинош в Синьо на Кешловски пресъздаде толкова повече нюанси.

П.С

10-те неща, които не знаеше за Дженифър Анистън чети в следващия брой на Cosmo