В Annie Hall Уди Алън кове собствената си легенда: невротичен нюйоркски писател, параноичен stand up комедиант, през цялото време в терапевтичен сеанс със зрителя. “Не бих членувал в клуб, в който биха ме приели.”

С Граучо Маркс Алън обяснява парадоксалните си взаимоотношения с жените. За илюстрация ни разхожда из връзките си довели до знаковата с Ани (Даян Киитън). С Ани ходят редовно на психоаналитици и подобно скеч на Чаплин, прогресът на единия дърпа другия надолу.

Словесните 24 часови борби всъщност не са за полово надмощие, а са парад на симптомите на болния от градска невромантика интелектуалец.

Блестящи стерео монолози за смъртта, любовта, секса, тревата и собствената митология.

Всеки един от оскарите му е заслужен. Освен ако, разбира се, не се изкушаваш да споделяш (както аз понякога) хейтърската гледна точка, че това е фетишизъм, мания да се рови в човешката психология, “вентилатор” на безконечно вглеждане в чувствата и диагноза за неспасяем нарцисизъм.

Ако ни харесваш и искаш да продължим да пишем киноревюта, ще се радваме да ни подкрепиш – цъкни ТУК и поръчай тишърт от сайта branditi.com!